[*Житна култура, широко отглеждана в районите с тропически климат. – Б. пр.]
Назначих инженери за поправка на каналите и разчистване на постоянно настъпващите тинести наноси. Посъветвах се с Уахабил за назначаването на нови министри на търговията и финансите и техни заместници, както и на съвет от управници в отвъдморската колония в Пунт.
Издигнах бронзова статуя на Макар в храма и я поставих срещу статуите на майка ми и баща ми, накарах жреците да освободят статуите на Хагарлат и моя полубрат от проклятията им и ги махнах оттам. Но за разлика от статуята на баща ми, в чиято основа бяха изброени множеството му заслуги за налагането на култа към Алмака, и тази на майка ми, на която бе изписана прослава към боговете за нейната красота, на статуята на Макар имаше само една дума – „сърце“, за да напомня на бога за това, което ми бе отнел.
Денем не си позволявах да мисля за Макар. Но нощем Шара, моята приятелка от детството, ме държеше в прегръдките си, докато сълзите се стичаха от очите ми като прелял язовир. Притисках алабастровата урна с пръст от гроба му до гърдите си. Тя трябваше да се пие смесена с вино за облекчаване на скръбта, но не можах да се насиля да го направя, защото виното в чашата ми напомняше твърде много на кръвта в ритуалната купа.
Не помагаше и фактът, че виждах очите на остарелия Макар да се взират в мен от лицето на баща му – Салбан, през тънките му клепачи всеки път, когато свиквах съвета, така че едва успявах да отвърна на погледа му, когато той вземаше думата. Не понасях и да слушам как съветниците обсъждат достойнствата на поредното предложение за брак и въпроса за наследника ми.
— Току-що се качих на този престол – казах аз един ден. – Толкова бързо ли смятате, че ще го напусна, че обсъждате смъртта ми?
— Никога, царице моя. – Едрият Абамар от Аусан сведе глава. – Нека царуваш сто години.
— И все пак... – каза тихо Салбан и ме стресна. Досега бе мълчал милостиво по този въпрос. – Преди сте планирали съюз с друго племе. Не е ли време отново да се обмисли?
Пръстите ми се вледениха.
Само с него бях споделила намерението си да се омъжа за Макар.
— Предполагам... че говориш за краткия ми годеж, когато бях дете, съветнико – казах аз много внимателно. Никога не споменавах името на Садик.
Той наклони глава. Твърде късно. Въпросът, който толкова дълго умишлено пренебрегвах и за който се бях замислила едва в нощта преди смъртта на Макар, отново бе повдигнат.
— Алмака ме постави на това място, както аз поставих вас на вашите – казах, оглеждайки многозначително всеки един от мъжете в залата. – Алмака ще се погрижи за бъдещето. Сега имаме много по-належащи дела, с които да се заемем.
Лятото, когато мъзгата се стече по дърветата в подножията на хълмовете и селяните, отглеждащи тамян, излязоха да направят разрезите по крехките им кори, аз приех млади жени от знатните фамилии на Сава и Аусан, които да се грижат за покоите ми, мъже – да ръководят оборите ми, и жреци и жрици на всички богове, които да служат в двореца ми.
Направих всичко това, като почти не си давах сметка как минават часовете и разбирах кой ден от месеца сме само щом погледнех през прозореца си към менящата се луна, в която се взирах всяка нощ.
Същата есен, когато сълзите на бялата смола бяха събрани от тамяновите дървета и дъждовете отново се завърнаха, скръбта вече не ме измъчваше всяка нощ. На нейно място дойде дългът. Спях рядко, а когато го правех, сънувах само поле, осеяно с трупове, и ибекс по средата на поляна. Понякога ми се струваше, че чувам пронизителните викове на душите на загиналите, но когато се събуждах, разбирах, че просто вятърът вие през каменните усти на лъвовете по корнизите на двореца. Обляна в пот, отивах до масата, за да прегледам отчетите за съдебните спорове, решени в мое име, и за храмовия десятък, събиран за благоустройството на страната.
— Царице моя – казваше Шара, надигайки се от копринените възглавници на леглото, на което спяхме и двете. – Няма ли да си починеш? Задълженията могат да почакат и до утре.
— Ей сега – отвръщах аз всяка вечер.
Не можех да й кажа, че не смея да отлагам. Че спечеленият на твърде висока цена трон водеше със себе си и непосилно тежки задължения и трябваше да използвам разумно тази власт, която същевременно ненавиждах. И по-лошо – думите на Салбан ми бяха напомнили за намеренията на Макар, за които смятах, че съм забравила. Хиляди пъти се канех да изпратя да повикат баща му, за да настоя за отговори на въпроси, които достойнството ми забраняваше да задам. Може би нямаше да науча истината, а и не бях убедена, че се нуждая от нея: никое потвърждение за двуличието на Макар нямаше да ме накара да се съмнявам в любовта му към мен, нито отричането му щеше да дари сърцето ми с покой.