Нито щеше да ми го върне отново.
Знаех само едно нещо със сигурност: сега бях царица. И трябваше умът ми постоянно да бъде зает с дела – иначе щях да полудея.
— Царице моя – стресна ме гласът на Уахабил една ранна вечер, когато бях свикала най-приближените си съветници.
Погледнах го учудено, но после осъзнах, че явно бях задрямала на мястото си.
— Простете ми – казах аз. – Моля, продължете.
— Вече часове наред се съвещаваме. Може би е време за кратка почивка – каза той и кимна към седящия в ъгъла писар. Мъжете отдясно и отляво започнаха да се надигат.
— Не – спрях ги рязко, а след това добавих: – Съветник Абяда наскоро се ожени. Нека да довършим работата си и да го пуснем да се прибере при младата си жена, при която, без съмнение, той вече отдавна е в мислите си.
Всички покрай масата се разсмяха тихо.
— Ах – възкликна Абяда и поклати посивялата си глава, – вярно е. И все пак аз не съм млад мъж, а тя отчаяно иска дете. Моля ви, забавете ме, за да мога да събера сили.
Усмихнах се, но настоях:
— Да продължаваме.
Стоящите в другия край на масата Ниман и Халхариб се спогледаха. Яса бе свел очи към скръстените в скута си ръце.
— Е? – попитах аз.
Уахабил бавно стана от мястото си, дойде и се наведе към мен, така че да закрие другите съветници от погледа ми.
— Царице моя – каза той тихо, като постави отрупаната си с пръстени ръка на полираната абаносова маса, – изтощена си.
— Глупости – отвърнах аз. – Просто не се възползвам от чудодейните свойства на ката, за разлика от теб и Яса.
Останалите мъже се засмяха пресилено. Но Уахабил изправи гръб и поклати глава.
— Безпокоим се за теб, царице. Товариш се прекалено много. Слугите казват, че почти не спиш, хапваш съвсем малко...
— Моите прислужници са жени, съветнико. Без съмнение, собствените ви майки и съпруги казват същото и за вас. Те не се интересуват от споровете за земя или от състоянието на язовирите и на южните канали, или от размяната на смирна срещу египетски коне.
— И все пак преумореният ти вид не ни убягва. Царице моя, ако нещо те измъчва, краде съня ти и вгорчава храната ти, нека пратим лекаря да те прегледа. Умолявам те.
Всички край масата мълчаха и усещах изпитателните им погледи, впити в мен.
Ниман, моят братовчед. Абяда. Халхариб и Яса. Набат, началникът на охраната ми. Абамар. Излъчваха смесица от напрегнатост и нетърпение.
— Уверявам ви, че съм добре – рекох аз. – Може би все пак ти трябва да си починеш.
— Ти си обединителката на Сава. Ценна си за царството, особено след като нямаме наследник. Трябва да се грижим за твоето благосъстояние. Ако не за собственото ти добро, то...
Ударих с юмруци по масата и се изправих.
— Какво искате от мен? Какво не съм дала на вас или на Сава? С какво ви разочаровах, че ме укорявате? С изпълнението на задълженията си! С покорството си! С послушанието си! Какво повече искате от мен?
— Царице моя – поде Уахабил. – Може би бракът ще облекчи бремето ти. А и сигурността на един наследник...
— Няма да обсъждам въпроса за брак! – отсякох аз и бутнах купчина пергаментови свитъци заедно със златната си чаша на пода.
Тресях се от неразбираема за мен ярост, надигнала се от кладенец, който смятах за отдавна пресъхнал.
— Вие, които ме повикахте, защото не искахте пионка на Нашшан на престола – изгледах всичките мъже един по един, – не си въобразявайте, че може да издигнете един от вас за цар с моя помощ. Аз съм царица и в името на Алмака ще управлявам аз!
Хвърлих последен поглед към съветниците край масата и избутах назад стола си.
— Днешното съвещание приключи.
Същата нощ Асм дойде да ме посети в личните ми покои, които преди бяха принадлежали на баща ми.
— Уахабил те е пратил – казах уморено аз. Навън тихият дъждец ромолеше. Едва успявах да различа приглушеното ръмжене на каменните лъвове по корнизите през барабаненето на капките дъжд в края на влажния сезон.
— Никой не може да нарежда на главния жрец на Алмака къде да отиде – каза той. – Но ме помоли да го направя.
Отклоних поглед.
— Нима и ти си дошъл да ме кориш?
В Пунт редовно посещавах храма нощем, по време на тъмната луна, за да наблюдавам жертвоприношението за завръщането на Алмака на небето. Но тук не бях изминавала тесния каменен път към храма от ритуалния празник преди месеци.
— За какво да те укорявам? Дъщерята на Алмака трябва да прави това, което тя желае.
Изсмях се тихо.
— Вярваш ли в това?
Не знаех как да му обясня, че царският престол те осъжда на доживотна самота. Че усещах остро все по-нарастващата бездна между мен и най-близките ми хора, изолацията от собствения ми съвет. Че не можех, не смеех да споделя мислите си с никого.