Нито пък щях да му споделя, че никога не съм се чувствала толкова безвластна – като робиня, нито толкова изоставена от боговете.
Не казах нищо.
— Може би тя трябва да си спомни коя е всъщност.
Вгледах се в Асм, който бе полегнал на близкия до моя диван. Не беше започнал да носи дрехи със сребрист кант и сребриста качулка като другите жреци, неговата семпла роба подчертаваше много повече важността на поста му от която и да е пищна одежда. Изглеждаше ми почти безсмъртен, незасегнат от времето, като изключим раната на крака му от онзи ден в битката – накуцването щеше да му остане завинаги. Ниско потрепващият пламък на лампата, поставена на златната маса помежду ни – масата на майка ми, която бях взела от покоите на Хагарлат – осветяваше смуглото му лице. Това бе цветът на Пунт и на роднините ми там, кожата им бе с нюанс по-тъмна от моята.
— Тя е царица – казах аз най-сетне, протягайки се за виното си.
— И е обичана от народа си.
— Те ме обичат заради това, което мога да направя за тях. Искат земя и търговски такси, а споровете да бъдат решени в тяхна полза.
Погледнах го и той леко сви рамене, изразявайки неохотно съгласие.
— Мисля си, че понякога боговете ни говорят, особено когато отправяме молитвите и желанията си към тях. Бездетните жени се молят за деца, болните – за здраве, селянинът – за дъжд, а търговецът – за хубаво време и безопасно пътуване.
— Царицата – за благоволението, което вече има.
Замълчах за миг, преди да кажа:
— Не знаех, че благоволението идва на такава висока цена.
Жрецът отвърна тихо:
— Винаги има цена. Ти самата не даряваш ли с най-голяма подкрепа тези, които доказаха предаността си към теб и направиха най-големи жертви? Тези, които изпратиха хората си да воюват за твоя престол, въпреки че можеха да умрат... тези, които по твоя повеля построиха гарнизони и прокараха пътища през земите си, тези, които предоставиха за страната най-добрите условия в своите оазиси?
— Ако това, което казваш, е вярно, тогава нашето поклонение не е нищо друго освен обикновено пазарене с боговете. Никой не идва в моята зала, без да се надява на някаква изгода. Нито пък ние предлагаме предаността си, освен ако не се надяваме, че ще получим това, което желаем. Нищо чудно, че боговете се присмиват на нашите опити да ги контролираме чрез благочестието си. Нищо чудно, че ни поразяват тогава, когато най-малко го очакваме, само за да ни докажат, че сме безсилни – казах с горчивина в гласа.
— Наистина ли смяташ, че боговете са толкова дребнави?
— Само това ми се струва логично – казах аз. – Те действат така, защото никога не им даваме това, което наистина искат.
— А какво е това?
Свих рамене.
— Не се интересуваме от душите на боговете, от това, което се крие в сърцата им, не питаме дали искат да бъдат опознати. Проливаме кръв в името им, като правим всичко възможно то да звучи особено страховито. Но не се стремим да ги опознаем. Не им предлагаме любовта си. Не и истински. Вече разбирам нещо... – загледах се безстрастно в алабастровото кандило на масата; тънките струи дим от тамян се издигаха и изчезваха пред очите ми, нестигащи доникъде. – Мисля, че те са най-самотните от всички създания – добавих тихо. – Или може би, като богове, те нямат никакво желание да бъдат опознати и аз си въобразявам всичко това заради скръбта ми.
Навън дъждът беше спрял.
Когато жрецът не каза нищо, вдигнах глава и видях, че той се взира със странно изражение в мен.
— Как е възможно да смяташ, че можеш да знаеш мислите на боговете? – попита старият ми приятел.
Премигнах с недоумение.
— Винаги съм си мислила такива неща! Въртят се в ума ми ден и нощ! Със сигурност и ти си размишлявал за тези неща и можеш да говориш за това. Говори! Кажи ми как самите богове са се отрекли от желанието да бъдат опознати от нас и вместо това са приели общуване единствено чрез пазарлъци и уговорки, как мога да живея и час, в който да не крещя: Защо? Защо Алмака ми отне Макар? Защо, когато знам, че никой наистина няма да ме опознае така, както ме познаваше той!
Въпреки че любовта ми към Макар не беше тайна за Асм, аз се стреснах, когато чух ехото на думите, излизащи от устата ми.
— И все пак знам какво ще кажеш: че тогава ще обичам Алмака само защото ще ми даде това, което искам. И е вярно. А това не е любов. Аз съм толкова виновна, колкото всички други, защото оплаквам липсата на това, което не мога сама да си взема!
Асм не каза нищо, докато сърцето ми туптеше шумно в тишината, възцарила се между нас.