— Не е ли вярно? – попитах аз.
Той поклати леко глава.
— Боговете са непознаваеми. Като посредници, ние, жреците, имаме задачата само да предсказваме и да омилостивяваме по волята на Алмака...
— Да, със статуи и празници, и кръв върху олтара. Да, да, знам – прекъснах го аз, оставяйки на масата чашата си с вино, недокосната през цялото това време. – Но защо? Каква нужда имат те от усърдието ни? Дали изискват нашето изпълнено с трепет и ужас обожание от арогантност? Или се боят, че ако не го правим, ако не пеем, не ги възхваляваме и не издигаме безброй храмове в тяхно име, те ще престанат да съществуват? Каквато и да е причината, сега се питам дали те ни отнемат това, което обичаме, за да ги потърсим – пък дори и да е само за да оспорим смисъла на това съществуване. Защо? Защо? Питам се ден и нощ!
Асм ме гледаше, като че ли бях оракул, странна смес от изумление и благоговение бе изписана на лицето му. И макар да седяхме само на две ръце разстояние, чувствах, че ни дели цяла бездна.
— За първи път – каза той много тихо – ти завиждам, царице моя, за бремето на властта, което носиш, защото можеш да разбереш съзнанието на боговете по-добре от всеки друг.
И това беше най-лошото от всичко. Към кого можех да се обърна за съвет, ако не към него?
— Не разбираш ли? Аз не знам нищо! Питам и чувам само тишина. От всичко, което знам, личи, че Алмака ме е изоставил. Аз, която построих толкова храмове в негово име. Какво направих, та го обидих така и той ми отне Макар?
Или пък Макар бе престъпникът? Ако той ме бе измамил и Алмака го бе убил заради двуличието му? Но аз бях видяла изражението на лицето му в онзи последен миг. Той се бе хвърлил в битката самоотвержено. Защо? За изкупление? От обич?
И още по-лошо: нямаше оракул или гадание по черния дроб на някое животно, нямаше нито една звезда или изгряващо съзвездие, от които да мога да науча истината. И жрецът пред мен не можеше да разчете мислите на Алмака – не повече, отколкото можех аз самата.
— След като изоставих поклонението към Шамс, постоянно си повтарях – продължих аз, изтривайки парещите сълзи от бузата си, – че всяко живо същество може да изсъхне и умре от същата топлина, с която слънцето дарява живот. Но луната идва в прохладата на нощта, за да бди над влюбените и сънищата, да даде живот на семената, дремещи в почвата. Сега знам, че семената зашиват на тъмно и луната се спуска едновременно и над селянката, и над царицата. Точно както слънцето. Следователно никой човек не е по-привилегирован от другите и боговете правят това, което искат, а ние сме тези, които влагаме някакъв смисъл в техните действия. Или това... или те не съществуват изобщо.
Асм мълчеше.
— Няма ли да кажеш, че богохулствам? Говоря такива неща на собствения си жрец! А ти дори не ме укоряваш. Няма ли да ме осъдиш?
— Не ми приляга да те напътствам с високопарни, но празни слова – прошепна много тихо той най-накрая. – Ти си дъщеря на Алмака. Ти носиш дара на благоволението му. Ако той не говори с теб, с кого би го направил?
Асм си тръгна малко след това, очевидно развълнуван, и аз останах с чувството, че съм му предала моите терзания и смут. Не можех да преценя дали това е добре, но сега той можеше да потърси отговори и заради двама ни... или тези отговори бяха недостижими и той щеше да бъде обзет от смут. Защо просто не го пуснах да си отиде със спокоен дух?
Тази нощ очаквах моите въпроси, изказани богохулно на глас, да ме измъчват до зори. Вместо това за първи път от месеци спах непробудно. След като бях произнесла на глас съмненията си, сякаш се бях освободила от отровата им и острите им раздиращи бодли. Поне за известно време.
ШЕСТА ГЛАВА
Може би като жест на помирение Уахабил предложи да организира царското тържество в чест на най-големите търговци на Сава. Беше есен, скоро керваните щяха да потеглят на север, отнасяйки прочутия тамян на царството ни, тъканите, подправките и скъпоценните камъни от Офир на запад и към Хидуш*, на изток.
[*Едно от древните имена на Индия. – Б. пр.]
Пратих му разпоредителя си и предоставих хазната си на негово разположение за събитието. Когато му описах идеята си, очите му се разшириха от изумление.
— Но, царице моя, само цената на това тържество...
— Това не е обикновено тържество – прекъснах го аз. – Това е послание и то трябва да стигне до всички краища на света.
От години либийците имаха военно надмощие в Египет. На царете на Асирия и Вавилон – последният бе истински вавилонец след царя еламит преди него – им бе отнело петнайсет години да наложат властта си. Царят на Финикия разменяше кедър и занаятчийски стоки за зърно и масло дори от по-дълго време. Ако бях научила едно нещо от хрониките за царете, то бе, че няма нищо по-изгодно от съюз и търговия с владетел с утвърдена от години репутация и нищо толкова несигурно, колкото съюз с наскоро възкачил се на трона цар.