Тя докосна амулета на шията ми – бронзов слънчев диск със защитно заклинание на гърба.
— Как ти се струва идеята да си имаш малък брат принц?
Сгуших се до нея, играейки си с гривната. Моята бавачка ме караше да паля тамян пред алабастровия идол на Шамс, богинята на слънцето, всеки месец, откакто се помнех, и да изричам молитви за това.
— Много бих искала.
Казах го, защото знаех, че ще й хареса. Но премълчах, че искам брат много повече от сестра, която би се съревновавала с мен за вниманието на майка ми. Че мога да я споделя с момче, защото знам, че някой ден то щеше да ни остави, за да застане до баща ни и да заеме престола.
Заклех се да се моля всеки ден бебето наистина да е момче.
Десет дни по-късно майка ми падна и удари главата си в мраморната пейка в банята си. Същата нощ ми казаха, че тя ме е напуснала и е преминала в задгробния живот, като е отнесла и неродения ми брат с нея.
Крещях, докато не се сринах до ръба на тоалетната й масичка. Наричах ги лъжци и настоявах да я видя, блъсках всеки, който опиташе да ме докосне. Майка ми никога не би ме напуснала!
Когато най-сетне ми позволиха да я видя, се хвърлих върху нея, притиснах се в студената й гръд, докато не ме откъснаха насила, макар пръстите ми все още да бяха заплетени в косата й.
След като затвориха царския мавзолей в храма на лунния бог Алмака, постоянно виждах лицето й пред мен. Понякога усещах аромата й, чувствах мекотата на бузата й, долепена до моята, докато спях. Тя не ме беше изоставила. Почти година след смъртта й не отроних и дума. Всички мислеха, че съм онемяла от скръб. Но истината бе, че аз разговарях само с нея.
Всяка вечер, докато лежах в леглото си, двете си шепнехме. На следващото лято гласът й постепенно заглъхна и изчезна, отнасяйки съкровена част от мен. Бях на шест години.
Хагарлат, втората съпруга на баща ми, не беше нито млада, нито красива. Но присъствието й в двореца подновяваше връзките ни с племената от Нашшан на север и контрола на търговския път през огромната долина Джауф. Ако язовирите и каналите, по които се оттичаха летните мусони, бяха живителната сила на Сава, то Пътят на тамяна бе нейният дъх, всяко вдишване по неговите маршрути бе благодатно и изгодно, наситено с ливан, бдолах*, балсам и смирна.
[*Вид смола, скъпоценен камък. – Б. пр.]
Бях на осем, когато моят полубрат наруши тишината на женското крило на двореца с гневния си рев, идвайки на този свят точно преди първите пролетни дъждове. На храмовия празник същата година баща ми посвети златни статуетки на Хагарлат и брат ми, изписани със съответните проклятия, ако някой се осмелеше да ги махне. Почувствах се предадена от това богохулство; майка ми бе погребана на това свято място.
Но дори появата на наследник не успокои членовете на съвета – за тях баща ми не можеше да се сравнява с неговия войнстващ предшественик. Дядо ми Агабос е бил мъжеубиец. Хиляди загинали заради неговата амбиция да обедини четирите велики царства: Аусан, Катабан, Хадрамаут и Сава, която трябвало да властва над всички тях.
Именно Агабос се бе оженил за принцесата от другата страна на тясното море, от която децата му бяха наследили царствения тъмен цвят на кожата си.
Но баща ми, единственият оцелял от синовете на Агабос след походите му, се интересуваше повече от налагането на култа към лунния бог Алмака в обединеното царство, отколкото от разширяването на границите. Същата година той се самообяви за върховен жрец и започна да ръководи храмовите тържества и обредните ловни експедиции, докато дори до моите детски уши не достигна недоволният ропот, носещ се из дворцовите зали като жужащи пчелни рояци.
Не се доверявах на Хагарлат. Не защото тя насърчаваше религиозната ревност на баща ми или защото имаше лице на петниста камила, не дори и затова че доведе на света това пищящо създание, моя брат, а понеже се бе настанила в стаята на майка ми, бе взела нейните накити и се стараеше всячески да заличи спомена за нея – името Исмени вече бе нещо безкрайно далечно в съзнанието на всички. Но не и в моето.
Дворецът се бе превърнал в чуждо за мен място, със слугите на мащехата ми и странните жреци, които изпълваха залите с грубата си племенна реч. Моите нови роднини и дори техните роби гледаха през мен, като че ли не съществувах, когато не ми нареждаха нещо, а децата, с които бях израснала, се бяха отчуждили от мен по време на едногодишното ми мълчание.
— Стой надалече! – извика едно от тях, момче на име Лубан, когато се опитах да го убедя да се промъкнем заедно в оборите. В годината преди да умре майка ми, бяхме прекарали часове наред там, като хранехме камилите и се криехме от бавачката ми. Вече беше няколко сантиметра по-висок от мен и не ме гледаше с усмихнати очи като преди. – Майка ти е мъртва и Хагарлат е царица. Сега ти си обикновено копеле.