Выбрать главу

Бръчиците покрай очите му бяха по-изразени, по-светли на фона на почернялата му кожа, като човек, който е примижавал часове наред срещу слънцето. Стори ми се различен, току-що пристигащ от път, макар че не можех да определя в какво отношение точно се бе променил.

— Ще се присъединиш към мен за вечеря и ще ми разкажеш за пътуването си – рекох аз.

Той се поклони ниско, докато извеждаха коня от залата.

— Пътуването ти наистина е било печелившо – казах аз същата вечер в градината, облегната на възглавниците. Нямаше зрелища, нито представления, а само ни поднесоха вкусна, но проста храна. Бях чувала, че на търговците им е трудно да свикнат отново с кирпичените жилища след толкова нощи спане на открито край огъня – често предпочитали да останат в шатрите си извън градските стени или продължавали да общуват само с камилите си в продължение на седмици след завръщането си. За втори път приемах търговеца насаме, единствено в присъствието на Шара и Яфуш, които винаги бяха до мен като двете ми ръце.

— Така е. – Тамрин се наведе напред с усмивка, отхапвайки от една захаросана фурма с мед. Дъвчеше я замислено, после като че ли реши как да започне своя разказ, отпи голяма глътка от палмовото вино от чашата си и каза: – Светът не може да се насити на най-доброто от Сава. Но всички останаха най-силно впечатлени от новата ми и рядка стока за износ...

Наклоних глава с любопитство. Единствено количеството на подправките и благоуханията, на балсама и тамяна и десенът на тъканите ни се променяше. Всяка стока, която Сава изнасяше, имаше висока цена – от златото на Пунт до ливана на Хадрамаут, който изминаваше толкова огромно разстояние по суша със свита, която да го охранява, че когато стигнеше до пазара, стойността му съперничеше на цената на златото.

— Новата ми ценна стока е разказът ми на очевидец за новата царица на Сава – довърши Тамрин, усмихвайки се.

Засмях се – гласът ми се извиси до върховете на смокиновите дървета.

— В оазисите хора от всякакви племена идват не само за да огледат стоката ни и да похапнат край огньовете ни, но най-вече за да научат нови вести от света.

— Да. Знам, че е така.

— Ние задоволихме любопитството им. Скоро историите за твоите красота и богатство ще достигнат до всички краища на света.

— Ласкаеш ме.

Тамрин въздъхна драматично.

— Казваш, че те лаская, господарке, а те ми казваха, че преувеличавам, когато се похвалих, че самите звезди са слезли в дворцовата ти зала, че ден и нощ в нея гори тамян, така че миризмата на боговете е в ноздрите и на най-обикновените слуги и роби в двореца ти. Че слоновата кост в дома ти е като мрамор, а алабастърът – като варовик, и канелената кора се бели като дърва за огрев в Мариб. Че слугинята на царицата е толкова изящно облечена, че хората я вземат за царска особа. Но когато най-накрая очите на хората се спрат върху царицата, никой не може да я обърка.... – Погледът му се замрежи. Вино блестеше по долната му устна. – Не. Не може да бъде объркана красотата, която, веднъж видяна, обсебва съзнанието на наблюдателя като лицето на огнена богиня. Тази смайваща и невероятна прелест се запечатва завинаги в мислите на хората до последния съвършен детайл дори след един-едничък поглед.

Въздъхнах и поклатих глава, сякаш бе безнадежден случай, и той сви рамене, засмивайки се леко.

— Значи е вярно това, което казват за савските търговци – отбелязах аз, – че могат да си измислят каквито си искат истории за царството ни, защото никой друг, освен други търговци, не ще измине този дълъг път, за да провери достоверността им.

— Обикновено с право биха ме нарекли „лъжец и измамник“ за тези думи, но всичко това е самата истина – отвърна той с шепот, но все така усмихнат.

И това го твърдеше човек, който никога не бе виждал лицето ми.

— Но аз също изгарям от нетърпение за вести – казах аз. – Разкажи ми за света отвъд Сава, понеже си видял и чул какво се случва там.

— О, да. Има нов цар в Атина, града отвъд западното море, с когото търгуват финикийците. Финикийците харесват тези хора. Те също са търговци.

— А финикийците?

— Те плават по моретата, всяка година стигат все по-далеч. Техните кормчии са несравними. Това не се е променило.

Умът на Тамрин сякаш бе някъде другаде, докато говореше, като че ли мислеше за нещо съвсем различно. Лицето му бе отслабнало през тази година, преминала в път, сините му очите проблясваха не толкова сурово, не толкова диво като преди.

— Подаръците ти са прекалено изискани. Трябва да ти се отплатя за коня – и особено за прехраната му. Камили, кози, злато – каквото пожелаеш, е твое.

— Не е необходимо – отвърна той, като небрежно посегна към подноса с фурмите, а после и към съда с бадемите в зехтин.