— Настоявам.
— Не е необходимо... защото вече е сторено. Донесох пурпурния плат и подправките в знак на почит. Златото и скъпоценните камъни, зехтинът и жребецът, както и храната за него заедно с двете камили, които да я носят – това са дарове от израилтянския цар Соломон.
Погледнах го с недоумение.
— Не знаех дали ще искаш да го известя пред всички, така че не го обявих в залата. Прости ми. Реших, че няма да има нищо лошо придворните ти да мислят, че тези дарове са печалба от твоите начинания.
Тамрин определено беше умен.
— Когато се връщаше в двора на баща ми, също ли идваше с такива скъпи подаръци?
Той поклати глава.
— Не. Твоят ход ти се отплати щедро. Явно си много опитна владетелка, царице моя, щом така умело започваш разговор с мълчание.
— Моят ход...
— Да не изпратиш нито послание, нито подаръци. Царят много се смути.
— Добре тогава, искам да чуя тази история.
— Занесох му вестта за смъртта на баща ти...
— Лице в лице ли говори с него?
Той кимна.
— Да. Стоях пред целия му двор, когато той ме укори така, че отначало не знаех как да реагирам.
— Укорил те е? Ти си мой поданик. Маниерите ти са наточени и лъснати като най-бляскавото и опасно острие. Това, което искаш да кажеш, е, че той е укорил мен.
Тамрин вдигна глава, изражението му бе сериозно.
— Разкажи ми всичко ясно и откровено.
— Съобщих му вестта за смъртта на баща ти, господарке – започна той отново. – За съюзниците, които са били готови да подкрепят претенциите ти и похода ти към трона. За разгромяващата ти победа над враговете ти и за гарнизоните, които си разположила в техните земи, за издигнатите нови храмове на лунния бог. „Нима не ми е изпратила вест, подарък или молба за съюз?“, попита царят.
Изсмях се. Молба към новоиздигнал се цар без родословие?
— Царят бе заинтригуван до крайна, дори опасна степен. Наистина, царице моя, не знаеш в какво положение се намирах. Той е човек, свикнал да получава всичко, което поиска. Свикнал е всяко царство, подчинено на него, в съседство или дори далечно като Тарсис, да му поднася пищни дарове. Можех единствено да му дам целия си товар и да заявя, че това е царският дар, макар че това щеше да означава да загубя всичките си земни притежания и тези на половината си племе. – Челото му се сбърчи леко. – Но не го направих. Вместо това му казах, че ти си царица, която не говори с жестове или думи, а заповядва на войската си само с поглед. Царицата на Сава е загадка, която никой не може да разгадае.
Направи пауза и след това леко се усмихна, сякаш неволно.
— Ето, най-накрая те хванах в отявлена лъжа.
— Не – поклати глава Тамрин. – Истина е, макар че премълчах, че красноречието ти съперничи на това на най-мъдрите царе. И така, той ме подкани да му разкажа повече за теб, както ти ми заповяда преди една година да ти разкажа за него. И аз му разправих познатата история – за красотата ти и за богатството на Сава, за това как в тази земя среброто няма никаква стойност, защото тя е пълна с толкова много злато и скъпоценни стоки – не само тук, но и в отвъдморската й колония. „Защото Сава се простира отвъд морето, до златните мини и храмовете, и земите на Пунт“, завърших разказа си аз. И царят ми нареди да остана с него в двора му в продължение на много дни.
Сега разбрах какво бях видяла в него, това, което го бе променило; този мъж все още се гордееше от вниманието на чуждия цар!
— Дни наред стоях до трона му от злато и слонова кост и го наблюдавах как отсъжда по различни дела, видях почитта, която други народи му отдават, даровете, които се трупат на масата му, в конюшните и в оръжейната му.
— И колко голяма е тази почит?
— Царице моя, изпратените по мен дарове са просто трохи от неговата трапеза.
— Така ли?
Но тези дарове – освен жребеца – бяха трохи и за Сава. Какво тогава бе впечатлило толкова търговеца?
— Неговото богатство расте с всеки изминал ден. Вече е превзел монопола на филистимците върху желязото. Има големи мини близо до Идумея, от които изнася много мед. Разполага и със собствени финикийски кораби, които тръгват по западното море от пристанището в Яфа, за да търгуват с Фригия, Тракия и Тарсис. Неговият храм е завършен след седем години работа от финикийски архитекти, занаятчии и каменоделци. Хората извън града твърдят, че храмът е издигнат от духове, защото никога не са чували ударите на инструменти. Истината е, че повечето камъни са дялкани в тунелите под планината. Но въпреки това мълвата се разпространява бързо.
— Какво може да иска владетел като Хирам от Финикия от новоизлюпено царство, за да му изпрати толкова много мъже, които да строят кораби и храмове за този цар? – попитах недоверчиво аз. Чутото будеше у мен тревога.