Премигнах, смаяна от презрението, изписано на кръглото му лице.
И после го фраснах по окото.
— Аз съм дъщеря на царя! – крещях, стъпила върху него, докато някой ме издърпа назад.
Тази вечер си легнах наказана, без вечеря, но и без това нямах апетит. Бях виждала и преди как децата на загинали съюзници ставаха слуги на наследниците на оцелелите им събратя. Но никога не ми бе хрумвало, че това ще се случи и с мен.
— Ти си принцеса. Не забравяй коя си – каза ми моята бавачка същата нощ. Но аз не знаех коя съм. Тя и дъщеря й – Шара, бяха всичко, което ми бе останало.
Въпреки че никой друг не ме нарече копеле – поне не и в лицето – не можех да не забележа извръщащите се от мен погледи, намаляващите видове плат за роклите ми, все по-редките подаръци от баща ми, които накрая просто спряха да идват.
Един ден тръгнах смело към покоите на Хагарлат, където тя организираше тържеството в чест на първия рожден ден на брат ми сред купища шарени платове и скъпоценна коприна, струпани на облегалката на дивана.
— Къде са подаръците, които баща ми изпраща за мен? – попитах аз. Чух как хората наоколо си поемат шумно въздух, видях с крайчеца на окото си ужасеното изражение на бавачката си.
Хагарлат се обърна, изумлението бе изписано така ясно на лицето й като къната, която красеше челото й. Зелени капковидни обици от яспис висяха на ушите й. Дебел златен пояс обгръщаше наедрялата й талия. Приличаше ми на накичено магаре.
— Защо, дете, забравил ли те е? Той изпраща толкова много подаръци тук. Ах, как само изглежда лицето ти. – Тя посегна към бузата ми.
Точно когато долната ми устна щеше да се разтрепери, я видях: рубинената гривна, принадлежала някога на майка ми – същата, която тя ми даде преди смъртта си.
— Откъде взе това? – казах аз. Бавачката ми ме дръпна назад и ми изсъска да млъкна. – Гривната е моя!
— Какво, тази ли? – отвърна Хагарлат. – Е, щом означава толкова много за теб, вземи я – свали я от ръката си и я хвърли към мен. Тя падна на пода в краката ми.
— Прости ми, царице моя! – каза бавачката ми.
Аз се наведох и грабнах гривната от пода. Един от рубините липсваше и трескаво започнах да го търся, докато бавачката ми не ме избута навън.
От този момент нататък избягвах дворцовия живот, доколкото можех. Криех се в градините и сред басейните, където си тананиках песните на майка ми. Запълвах времето със заниманията с учителя, когото баща ми бе пратил, за да ме държи далеч от неприятности.
През следващите три години изучих цялата шумерска поезия, мъдрите писания на Египет и вавилонските легенди за сътворението на света. Отбивах се при писарите в двора и четях съдебни документи, надничайки през раменете им, когато те ми позволяваха, а главният писар на баща ми ме оставяше да се възхищавам на прилежно изписаните от него редове и дори ми показваше описания на битките на дядо ми, когато го умилостивях с кана вино, измъкната от избата. Чаках с нетърпение търговците да се върнат с нови съкровища от пергаментови свитъци, таблички и велен*, дори палмови стъбла, на които изписваха търговски отчети.
[*Фино обработена телешка кожа, имитираща пергамент. – Б. пр.]
За първи път след преминаването на майка ми в света на сенките открих отново радостта. Моят малък брат, Дамар, щеше да стане цар. Аз успявах да избегна дворцовите зали с техните политически боричкания и междуособни интриги и потъвах в историите за далечни места и народи, оживяващи пред мен посредством думите. Успявах да избягам от всичко...
Но не можех да избягам от погледа на брата на Хагарлат.
Садик бе змия – дебел мъж с вял поглед, който обаче не пропускаше нищо и умееше да убеждава съветниците на баща ми в своята полезност. Слугините и робите често клюкарстваха за него, казвайки, че е роден под силен знак – което всъщност означаваше, че се бе облагодетелствал значително от брака на сестра си за моя баща. Изглежда, половината дворец бе попаднал под влиянието му и бе впечатлен от него, макар да не проумявах защо.
Но Садик бе впечатлен само от един човек – от мен.
Очите му ме следваха из портиците. Усещах как се плъзгат по гърба и раменете ми, чувствах как се впиват в мен всеки път, щом влезех в алабастровата зала. Не бях единствената, която бе забелязала това.
— Не бих се изненадала, ако Хагарлат убеди баща ти да те даде на Садик – каза бавачката ми една вечер, докато се бореше със заплетената ми коса. Дъщеря й Шара, която ми бе почти като сестра, се втренчи в майка си и след това в мен. Тя ненавиждаше Хагарлат и многобройното й семейство от мига, в който бяха пристигнали в двореца, дори само от лоялност към мен.