Не знам защо добавих тези последни думи, дали боговете, или сърцето ми пожела да ги поставя там.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Наблюдавах момичетата, които се грижеха за покоите ми. Как се кикотеха, когато обсъждаха кои са най-хубавите мъжки роби от двора, как клюкарстваха за дребните чиновници, с които спяха, и обсъждаха подаръците, които идваха за мен (повечето им ги давах) – откъде и от кого бяха пратени.
Наблюдавах съветниците си. Конфликтите, които избухваха между тях, случаите, които обсъждаха в съдебната зала, как спореха и се надвикваха един друг, сякаш самата луна щеше да падне от небето, ако не постигнеха своето.
Следях внимателно послушниците от новото училище за жреци, които бяха изпълнени с огромно усърдие. То ги ръководеше на всяка крачка – с надеждата за какво? – както и жреците ми, които се бяха вкопчили в мистичните си самоличности, отделяйки се в един различен от нашия свят – и следователно по-висш от светския живот. Как можеха да са сигурни, че Бог изобщо свежда поглед към тях от небесата?
Виждах всичко пределно ясно: как земеделците и търговците се стремяха към изобилие, сякаш беше самото слънце – и също толкова напразно. Как съпругите им показваха с гордост бременните си кореми, а яловите жени покриваха главите си, как влюбените почитаха идола на своята любов.
Виждах и Уахабил, който се терзаеше заради несигурността на бъдещето. Шара, която бе затворница на миналото си. Тамрин – вечно в движение. Само моят загадъчен евнух сякаш обитаваше място, което не можех да определя точно – дали беше душевен мир, или настоящето – като непоклатим остров сред всички нас.
Невероятно, но някак си бяха изминали четири години. Бях на двайсет и две.
— Добре – казах най-сетне на Уахабил. Беше есен, последните дъждове си бяха отишли, отнасяйки със себе си аромата на бадеми и кайсии от плодните дръвчета. – Върви при Асм. Кажи му, че ще сключа божествения брак в небесата.
Стори ми се, че главният ми съветник щеше да се строполи на земята от облекчение.
— Всичко ще бъде уговорено за новата луна – каза той.
Не знаех как да му обясня, че може да уреди каквото си иска и за времето на тъмната луна, когато Алмака скрива лицето си от земята. Нямаше никакво значение. Но само кимнах и потвърдих, че трябва да го направи и че не е твърде скоро. Нямаше никакъв смисъл да се чака, не бях млада.
В нощта на новолунието будувах до зори. Не спах през следващите седем нощи, като си почивах през деня, нарушавах поста си само по залез-слънце с варени пъдпъдъчи яйца и нар. Изпратих подаръци – бронзови статуетки и алабастрови кандила – в храма, стъкленици с рядкото масло нард* за жреците, както и златни бижута за жриците, които служеха на бога.
[*Етерично масло, което се прави от корените и стъблата на дървото Nardostachys jatamansi, което расте в Хималаите на 3000 – 4000 м надморска височина. В библейски времена се е използвало като парфюм, съставка на тамяна и за помазване главите на изтъкнати гости или на мъртвите. – Б. пр.]
На осмата нощ прекосих оазиса без воал, без украшения. Оставих Яфуш и свитата си на каменния път и дадох на Шара сандалите си, за да вляза в храма боса и без придружител, като всеки друг поклонник, само с купа масло в ръцете си. Пред мълчаливите жреци в предния двор излях мирото на олтара и отпих от свещения кладенец. После свалих робата си и пристъпих в отвореното светилище единствено по ленена риза.
Коленичих и се молих, трепереща, до сутринта. После се върнах в двореца и се затворих, като допусках само Шара при себе си, и пих единствено вода до първия ден на нарастващата луна.
През последната нощ, когато луната скри лика си и аз запалих тамян в бронзовото кандило с дръжка във формата на изправен ибекс, осъзнах, че Шара се взира изпитателно в мен.
— Страх ли те е? – прошепна тя.
Гледах белия дим. Дъх живот – и после нищо. Един миг, твърде краткотраен и отлитащ. Утре жените от покоите ми ще изрисуват очите ми с кол, а лицето и ръцете ми с къна. Ще ям медени питки, плодове и мас. На залез-слънце ще се наметна с тежкия булчински воал и ще тръгна към храма. Ще остана в подготвената за мен стая – в продължение на седмица жриците ще идват при мен всеки ден, а всяка вечер богът ще ме посещава в образа на своя жрец. Всичко ще се случва под погледа на надзъртащия през полузатворените си клепачи Алмака, сияещ през прозореца на моето каменно сватбено убежище, докато богът се надвесва над мен.