Тамянът се разпръсна и димът се сгъсти, проникна в ноздрите ми. Ароматът бе прекалено силен за мен. Отворих капаците на прозорците, но стените ме притискаха и се затваряха наоколо ми.
Прекосих стаята, не можех да дишам, бутнах вратата. Шара ме последва с шала ми в ръцете си, викайки „Царице моя!“, а след това и „Билкис!“. Но аз тичах по коридора, след това по стълбището, минах покрай стражата и продължих към портика. Тежките стъпки на Яфуш се чуваха зад мен, докато бягах към градината.
Изтичах покрай лехите с олеандър и дългостеблените анемонии, покрай астрите, приличащи на паднали от небето лилави звезди. Поех дълбоко дъх в дробовете си, които бях притискала и затворила през последните четири години. Пред мен, на осветената от фенерите пътека, се виждаха сенките на листата на високите палми, които се полюшваха над езерото в градината.
Представих си как се потапям в него, влизам до колене сред лилиите, а после лягам по гръб във водата и постепенно потъвам. Но дори аз самата не успях да се пробудя от вцепенението си и спрях на ръба на езерото, загледана в безлунната нощ, останала почти без дъх.
Дочух забързани стъпки – Яфуш и охраната. Обвих се с ръце и някак смътно чух как евнухът казва на стражите да се върнат на поста си. После дойде и Шара, която наметна вълнения шал около раменете ми.
— Добре съм – чух се да казвам. – Просто се нуждаех от малко въздух.
След това се олюлях и почти паднах във водата, но Яфуш ме хвана в прегръдката си.
Отпуснах глава на гладката му гръд и затворих очи.
Когато се върнах в стаята си, изпих лекарството, което Шара ми даде.
— Не е нужно жреците да знаят за това – рече тя и на светлината от лампата лицето й изглеждаше много бледо. – Все пак не си нарушила поста си.
Кимнах – беше ми безразлично – и се потопих в милостивата прегръдка на съня.
Някой ме викаше. Отново чух името си, но по-настойчиво; размърдах се... крайниците ми тежаха като олово.
Гласове. Суматоха пред вратата ми.
— Царице моя – разтърси ме Шара.
На кого говореше, помислих си все още унесена, въпреки че казах: „Какво има?“. Думите излязоха от устата ми трудно, неразбираеми дори за мен самата.
— Тамрин. Търговецът. Нахлу в двореца с хората си, крещеше, че иска да бъде приет от теб, камилата му почти припадна от изтощение в краката му.
Премигнах, опитвайки се да осмисля думите й.
— Тамрин?
Станах от леглото и Шара ме наметна с робата ми. Той се връщаше с два месеца по-рано от обикновено. Дали керванът му не е бил нападнат? Бях изпратила петдесет въоръжени мъже с него преди единайсет месеца.
— Започна шумно да спори, когато Уахабил му каза, че не можеш да го приемеш днес – нито него, нито който и да е друг мъж. Всички крещяха в залата. Той буквално полудя, каза, че задължително трябва да говори веднага с теб.
Погледнах към прозореца и след това към водния часовник и се смаях, когато видях, че е средата на следобеда.
Набързо вдигнах косата си. Щом разбра какво искам да направя, Шара извика:
— Билкис, не можеш!
Но аз отворих рязко вратата и видях застаналия пред нея Яфуш и слугините ми, които се стреснаха като уплашени птици от появата ми във външната стая.
— Мисля, че е най-добре да дойдеш, принцесо – каза евнухът.
И двете мъжки глави се обърнаха към мен в мига, в който влязох в залата за съвещания.
— Царице моя! – възкликна Уахабил, докато Тамрин се спусна незабавно към мен.
— Царице моя – повтори търговецът, правейки нисък поклон. Прахта от пътя все още бе полепнала по туниката и косата му. Когато се изправи, видях, че лицето му беше чисто – очевидно набързо измито. На масата зад него чинията с храна стоеше недокосната. – Казаха, че не можеш да ме приемеш, че си се уединила...
Поколеба се и ме погледна, и аз осъзнах, че в бързината бях забравила да сложа воала си.
Ръцете на Уахабил се вдигнаха от изненада към устата му, закривайки я.
— Защо се връщаш толкова скоро? – настоях аз, разтревожена от вида на търговеца – никога не бях го виждала толкова притеснен. – Да не са ви нападнали по пътя?
Той поклати глава.
— Да, но сме в безопасност. Тръгнах напред с неколцина от въоръжените мъже, които ми даде, а керваните ми пътуват след мен, сигурно ще пристигнат след няколко седмици.
— Това може да почака... – размаха ръце Уахабил.
— Боя се, че не! – каза Тамрин.
— Боговете ще постигнат това, което са решили, и без нашите кроежи – отвърнах аз на Уахабил. – Ще има и друг цикъл. Все още не съм толкова стара.