— Царице моя, не бива да чакаме боговете, трябва да действаме сега – каза Тамрин, явно мислейки, че говоря на него, а същевременно Уахабил го изгледа подозрително.
Може би щях да се разсмея заради израженията на лицата и на двамата, но бях нетърпелива да разбера защо Тамрин се намираше в такова състояние.
— Царице моя, с хората ми яздихме дни наред без прекъсване, за да стигнем до теб...
Той отново ме зяпна и ми се прииска да го разтърся.
— Какво се е случило? – попитах аз. Никой търговец не оставяше кервана си доброволно.
— Царят не ме прие.
— Какво имаш предвид?
— Управителят на двореца му получи даровете ти, като обясни, че царят имал спешна работа и не можел да се срещне с нас. Но когато казах, че имам съобщение за царя и че трябва да му го предам лично, ме оставиха да чакам в двореца. Пет дни изминаха, а аз чаках с тези, които бяха дошли да отправят прошенията си към царя, сякаш бях една от онези проститутки, за които ти разказвах!
Свитъкът ми. Онзи, с който смятах да предизвикам негодуванието му, но в който бях разкрила душата си, макар и по завоалиран начин.
Усетих как лицето ми пламва.
— Когато най-сетне царят ме прие, аз казах: „Господарю мой, ти получи подаръците на Сава от своя управител, но още не си получил най-голямото съкровище – тези думи, написани от перлата на Сава, защото трябваше да ги предам единствено в твоите ръце!“. И той каза: „Не получих това, което пожелах. Къде е посланикът на царицата?“. И когато му предадох съобщението ти, че неговите пратеници са добре дошли в Сава, той отвърна: „Нима твоята царица си мисли, че поисках да изпрати свои посланици тук просто от суета?“.
Присвих очи:
— Какво означава това?
— И аз зададох същия въпрос, но той не отговори. Вместо това ме попита пред целия двор: „Вярно ли е, че твоята царица има кози крака? „*.
[*Намек за една от известните легенди за първата среща на Соломон и Савската царица. Когато при влизане в една зала със стъклен под царицата повдигнала полите си, се видяло, че има космати кози крака. – Б. пр.]
— Какво?
— Бях поразен. „Господарю, как може да кажеш такова нещо за най-красивата жена в света? – възмутих се аз. – Като очевидец, твърдя, че тя е съвършена във всяко отношение. Защо някой би обидил дъщерята на луната? „„Ти не си нито неин съветник, нито посланик“, каза царят, на което аз отговорих: „Така е, но аз съм гласът на царицата в твоя двор и от нейно име предлагам на твоите хора да дойдат с мен в рая и самият аз съм дошъл единствено за да прославя Сава и боговете й. Всеки път, когато се връщам, плача и пея от благодарност, че съм си у дома. Но по-добре ти сам прецени нейните думи, тъй като всичко, което тя казва, е мъдро и е самата истина“.
— И? – казах аз.
— И тогава той ме отпрати.
Премигнах смаяно.
— А свитъкът?
— Предадох го на неговия слуга, а аз и моите хора си излязохме слисани.
Показно публично унижение. Замислих се за посланието, което му бях изпратила. Знаех го наизуст, защото го бях преработвала хиляда пъти, бях чела части от него на глас, сякаш разговарях лице в лице с този мъж. Дали не бях разбрала всичко досега напълно погрешно?
— Да не би той да очаква да изпратя самия Уахабил да пълзи в краката му? Ще намерим нови пазари за нашите стоки. Ще го изключим напълно от нашата търговия. Ако трябва, ще пренасям тамяна с кораби до Пунт и оттам с камили на север до Египет, но ще го направим! Ще се съюзя с неговия враг в Дамаск и ще прокарам собствени пътища през планините към Финикия. Ще направим изгодни предложения на Египет. Може би след време дори ще се омъжа за фараона...
— Има и още – продължи Уахабил примирено.
— Какво повече може да има?
— Царският двор беше пълен с финикийци – обясни Тамрин. – Царят бе постоянно зает, забавляваше ги, затваряше се често насаме с тях. След това изчезваше от града в продължение на дни.
— Финикийци?
— Заслушах се в клюките на придворните и се поразходих из града. Така разбрах, че причината за отказа да ни приеме с, че са дошли много финикийски строители и мнозина от тях са били отпратени към залива на Червено море, където онази уади, която разделя Идумея от земята на амаликите, се влива в морето при пристанищния град Ецион-Гебер...
Тамрин се приближи до масата, начерта с пръст условна карта по лъскавата й повърхност и накрая притисна върха на показалеца си към пристанището в северната част на залива на тясното море, на границата между Израил и Египет.
— Финикийци в залива... – повторих тихо аз.
— Когато си тръгнахме и преминахме през Идумея, взех неколцина мъже и отидохме в залива. Царице моя... – Тамрин поклати глава. – Царят издига пристанищен град там. Израилтяните са докарали дървен материал от ливанските гори и са почнали да строят флот от кораби – търговски корабен флот.