— Той не би го направил – отвърнах аз.
— А защо не?
— Вече е спечелил лоялността на Садик.
Още тогава нямах илюзии за бъдещето си. След няколко години щяха да ме омъжат за някой благородник. Но не и за Садик.
— Любовта на Хагарлат към брат й не е тайна за никого – отвърна бавачката ми, докато яростно сресваше косата ми. – Както и способността й да печели благоволението на баща ти.
— Той дори не е племенен вожд!
— Но е брат на царицата. Помни ми думата, до края на годината ще стане господар на водите.
Погледнах я недоверчиво. Господарят на водите ръководеше разпределението на водния поток от големия уади язовир, от чиито шлюзове се напояваха оазисите от двете страни на Мариб. Тази позиция означаваше власт над най-влиятелните племена в царството. Само справедлив и уважаван човек можеше да бъде съдник при неизбежните конфликти, които възникваха при разпределението на водата.
Садик не беше нито едното, нито другото.
— Той няма да направи нищо друго, освен да събира подкупи.
— Билкис!
— Вярно е. Садик е червей, смучещ цицата на сестра си!
Бавачката ми рязко си пое дъх и знаех, че е на път да ме предупреди да проявя благоразумие. Но преди да каже и дума, Шара изпусна бронзовото огледало, което лъскаше. То падна с трясък на пода.
— Непохватно момиче! – скара се майка й. Шара, изглежда, не я чу; с широко отворени очи гледаше втренчено в краката си.
Бавачката ми се поколеба, после въздъхна тежко и пусна косата ми, която бе почнала да сплита. Отстъпи назад с толкова ниско сведена глава, че се зачудих дали шията й няма да се пречупи.
Бавно се обърнах на стола си.
Там, на сводестата врата на стаята ми, стоеше Хагарлат. Краят на воала й бе отдръпнат и прикрепен от едната страна на лицето й и от ушите й се спускаха обеци като златни водопади. Две от слугините й стояха в преддверието зад нея. Изправих се.
За момент никоя от нас не помръдна. Дори не се поклоних, когато тя тръгна безшумно към мен. Спря се точно пред огледалото и се наведе да го вдигне, сякаш беше захвърлено от капризно дете.
След като го вдигна, взе парцала от ръката на Шара, мина с него по повърхността на огледалото и ми го подаде.
— За да виждаш по-ясно – рече тя и си тръгна, пускайки парцала на пода зад себе си.
В мига, в който си отиде, бавачката ми и Шара се обърнаха едновременно към мен, лицата им бяха пребледнели, ноздрите им бяха разширени от страх. Не попитах защо вратата към външната стая е била отворена. Нямаше значение.
Само след седмица бях сгодена за Садик.
Хвърлих се в краката на баща ми в стаята за аудиенции в личните му покои – мястото, където можеше да не бъде само цар, но и човек.
— Умолявам те, татко, не ме давай на него – проплаках аз. Докоснах фината кожа на сандалите му и повдигнах подгъва на робата му, за да допра чело до тях.
— Билкис – въздъхна той. Повдигнах глава, а неговият поглед бе извърнат встрани. Бръчките около очите му изглеждаха по-отчетливи на слабата светлина от лампата в стаята, по долния ръб на очите му липсваше обичайната тъмна черта с кол*. – Не можеш ли да направиш това? За Сава, за Алмака... за всички ни?
[*Козметика за очи в древността, използвана от жените и мъжете в Египет и Средния изток, която се приготвяла от сулфид на антимона. – Б. пр.]
— Защо трябва да ме е грижа за някой бог? – казах аз. – Боговете правят каквото си искат!
— Да не би и ти да си богиня, за да правиш само това, което ти се иска?
— Тя ми причини това, защото ме чу да говоря лошо за Садик. Разкайвам се! – сведох глава и се вкопчих в краката му. – Ще се извиня. Ще бъда проста прислужница в покоите й. Но моля те, татко, не ме давай на него!
Той посегна към мен и ме изправи на крака.
— Хагарлат смята, че така връзката между племената ни ще укрепне. И защо не? Брат ти ще стане цар. Наистина ли мислиш, че царицата е толкова дребнава?
Отдръпнах се от него.
— Не виждаш ли, че тя ме мрази? – залитнах назад, далеч от ниския подиум, и се озовах в светлото петно пред престола. Отворих уста, за да продължа да го умолявам, но спрях, когато видях как той се взира в мен.
За миг устните му се отвориха, но оттам не излизаха думи. Изведнъж стана необичайно блед.
— Исмени...? – каза той тихо. Ръката му се вдигна, пръстите му трепереха във въздуха.
— Татко?
Отново се доближих до него, но когато се опитах да се притисна към коленете му, той се отдръпна назад.
— Татко, аз съм... Билкис...
— Късно е – каза той и се обърна към прозореца с решетки. От царските градини отдолу се издигаше сиянието от светлината на факлите.