Защото се бе засегнал – че не му се подчиних и не изпратих своите посланици при него, както правят другите владетели, или защото не му се предложих за невеста, за да скрепим съюза си?
Размишлявах по тези въпроси, обмислях възможните отговори, сякаш бяха символи, по които жреците гадаят, за да открият този, който им е нужен.
Какво значеше фактът, че възнамерява да направи сухоземните ни пътища ненужни? С корабите си щеше да плава покрай южния бряг на Сава право до Хадрамаут, където се намираше най-добрият ливан в света.
Не, той не възнамеряваше да изолира самата Сава, а нейната царица.
После осъзнах, че Яфуш е застанал пред стената, там, където бе паднал счупеният идол. Беше се е придвижил толкова безшумно, че ми приличаше на обсидианова статуя, която сама бе променила мястото си.
— Мисля, че трябва да видиш това, принцесо.
Обърнах се.
— Знам. Ще изпратя на храма животно в знак за покаяние за светотатството ми. Дори три – обясних аз. Най-вероятно щеше да се наложи да напиша разкаяние и да положа клетва пред гроба на баща ми. Да предприема пътуване вероятно до далечния нов храм в Нашшан.
— Мисля, че трябва да дойдеш и да видиш това, принцесо – повтори Яфуш.
Обърнах се към него и го видях да се взира, надвесен над разбития идол. От счупената статуетка се подаваше нещо друго. Отидох и приклекнах до евнуха. Вдигнах бика от пода – имаше ясно изразена пукнатина, виждаха се и парченца дървесина. Забелязах с изненада, че в кухината на идола е пъхнат малък свитък.
— Това някаква шега ли е? – извиках и издърпах свитъка.
Беше запечатан с восъчен печат с фигурата на лъв, същата като тази на плата.
Бързо счупих печата и развих свитъка. Когато погледът ми премина по финикийското писмо, сърцето ми заби лудо.
Тропот на стъпки пред вратата. Прибрах свитъка, събрах парченцата от счупения идол и го обвих в бродираната ленена кърпа и в пурпурния плат.
— Бързо – казах аз, като бутнах вързопа в ръцете на Яфуш и се спуснах през страничната врата, следвана по петите от него, в мига, в който главната врата се отваряше и гласовете на членовете на съвета ми, гневни и любопитни, изпълниха залата зад нас.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Седнах до масата в покоите си. Забравих счупения идол в мига, в който го хвърлих на възглавницата. С треперещи ръце разгънах свитъка.
Вятърът донесе при мен твоите думи. Колко ме объркаха те!
Не с копнежа на ехото им, а защото са ехо на моите собствени.
Каква загадка си ти! Върховна жрица, жена, царица. Коя си в действителност? Какво е тайното ти име? Коя е тази жена, която отказва да ми прати посланици и да ме ласкае? Тя или е безстрашна, или е неразумна, а аз не мисля, че си второто. Казваш, че ми пишеш като жена, но не се опитваш да ме заблуждаваш с женски хитрости, а ми задаваш трудни въпроси. Казаха ми, че името, с което те наричат в Пунт, означава „Огнена жена“. О, ако знаеш само как ме възпламени!
Щом си открила тези думи в себе си, то ти си достатъчно подозрителна, за да поставиш на съмнение своя собствен бог. Само безстрашните и неразумните хора оспорват делата на боговете си. Но не, аз бъркам – не неразумните, а тези, които са движени от онази божествена лудост да узнаят това, което плаши другите. И така, ние сме привлечени от опасността, защото знаем, че не е възможно да бъде другояче.
Ето ме, стоя тук, говоря си сам на глас и си представям, че разговарям с теб. Знам, че тези думи ще се измачкат, изписани върху папируса, и ще се превърнат на прах в мрака. Но по един или друг начин ние ще разговаряме. Не защото аз нареждам, а защото трябва да го сторим.
Каква е тази твоя власт над мен? Как смееш да отклоняваш вниманието на царя само с един-единствен ред?
Отпуснах се назад и зачетох по-нататък.
Изпратих ти подарък – роб с дарба да свири на лира. Името му е Мазор – означава „цяр“. Баща му свиреше на лира и музиката му изцеряваше предишния цар.
Мазор е музикант, да, но той също така говори и пише както на арамейски, езика на търговците, така и на езика на народа ми. Знае нашите истории и химни. Ценя го високо, в моя двор няма друг като него – и се моля да бъде също така ценен и полезен и в твоя.
Питаш ме за моя Бог и за моя храм. Изпрати ми посланици! Ще им разкажа и ще им покажа велики неща, които да ти предадат при завръщането си. Ще ти отговоря и ще напуснеш трапезата ми заситена. Но засега ти казвам едно: храмът ни не е отворен към небето, защото нашият Бог се открива във всичко. Твоят бог е бог на гръмотевиците и луната, но моят е създал небето. Затова Той не може да бъде намерен тук. Ние не почитаме творенията Му – луната и звездите са сътворени от Него – а страховитата Му сила и обещанието за самия Него.