— Но той точно това иска – каза Ниман. – Без сухопътните такси печалбата му ще се увеличи многократно.
— Освен това Сава ще загуби монопола си върху пазара на подправки и текстил на Хидуш и ще започне да се конкурира със собствените си царства – намеси се Халхариб. – Появата на тези кораби заплашва самото съществуване на единна Сава!
— Да – съгласих се аз с тих глас. – Разбирам това.
Облегнах брадичка на ръката си и се втренчих в картата, докато разговорът край масата продължаваше.
— Да не забравяме Пунт...
— Смяташ, че корабите му ще спират в Пунт...
— Забравете корабите. Ще превозваме товарите си до Пунт и ще ги прекарваме с кервани на север към Египет.
Спаси царството си.
— Египет няма да търгува с нас, а само със Соломон – казах аз, като вдигнах глава, за да видя кой бе говорил последен. Халхариб.
— Как да сме сигурни, че той изобщо ще иска да има нещо общо с нас? Започнал е цялото това начинание, без да ни изпрати нито дума, нито пратеник или предложение за договор с нас!
Но по един или друг начин ние ще разговаряме. Не защото аз нареждам, а защото трябва да го сторим.
Ниман поклати глава.
— Халхариб е прав. Ще се стигне до война.
— Той ще ни стане съюзник – казах аз.
— Лесно е да се каже! – Халхариб поклати глава, сякаш бълнувах несвързано. За първи път от началото на съвещанието ми се прииска да го ударя.
— А ако не е съгласен? – попита Ниман.
— Ще го принудим.
— И как точно? – притисна ме Халхариб. – Той може само да спечели, няма какво да загуби. И как трябва да действаме – да го умилостивяваме с ласкави слова или да хленчим като деца? Не. Ще отговорим със сила.
По думите ти външният свят не ти е нужен. Но той ще те загърби и ще те остави настрана, далеч от всички нови открития – ако не сега, то за следващото поколение.
— Трябва да повикаме жреца и да поискаме гадание – каза Ниман.
— Да, гадание! – съгласи се Халхариб.
Поклатих глава. Аз самата никога не бях използвала досега трите дървени стрелки с надписи „Да“,„Не“ и „Изчакай“. Нито пък исках да го правя.
Изправих се на крака.
— Съветници! Много бързо тръгвате на война. Савското царство не е виждало война – истинска – от времето на дядо ми. Нашата прибързаност ще прилича на отчаяние и в края на краищата няма да ни спечели време. Ще са ни нужни години, за да сплотим враговете на царя от всички кътчета на земята, да подкупваме със скъпи подаръци, докато нашите кервани пътуват без печалба. Такава война не ще донесе разруха на Соломон, който разполага с армиите на Египет и Финикия на своя страна, а само на нас. Фараонът може да е слаб, но Египет разполага с либийски наемници. Владетелят на Финикия е стар, но те се прехранват благодарение на Соломон. Имат желязо и мед заради него. Сега говорим гневно заради накърнената си гордост, но има и други начини да се справим с положението освен война с три народа. Когато дъждовете изпълват долините на уади, ние изправяме ли се срещу тях, или впрягаме водите им в своя полза?
— Да, но това са нашите води. А тези кораби не са наши.
Преместих се към средата на масата.
— Той разполага с уменията на финикийците. Иска да отреже Сава и да има отношения без посредник с подчинените й царства. На негово място щях да направя същото.
Тишина.
— Виждам възможности за нас. Далечни пазари и екзотични стоки... пренасяни не само от камили, корабите на пустинята, но и по море.
Халхариб се разсмя иронично.
— Всичко това е чудесно! Само че не разполагаме с флот от финикийски кораби.
— Не. Ние нямаме. Но той има.
Уахабил поклати глава.
— Дори ако той е настроен приятелски към нас, а той очевидно не е, ние не разполагаме с достатъчно големи пристанища, в които да акостират такива кораби.
— Тогава трябва да ги изградим.
— Може да отнеме години.
— С достатъчно работна ръка ще са нужни по-малко години, отколкото ще изгубим в една война. Междувременно нашите кервани ще продължат да вървят безпрепятствено. Може би дори ще ни носят по-голяма печалба от всякога.
— Откъде ще вземем тази работна ръка? Хората от нашите племена работят по полетата и събират тамяновата реколта, укрепват канали и се грижат за стадата, работят в градовете...
— Значи, ще наемем чужденци. Израилтянският цар е сторил същото с Хирам от Финикия. Защо да не можем и ние? Сами казвате, че кораби, които пренасят – колко... стотици мъже? – се строят дори и сега в залива. Тези хора могат да ни помогнат да разширим пристанищата си. Чрез тях ще можем да търгуваме с количества стоки, много по-големи, отколкото натоварените на сухоземните кервани.