— Какво те кара да мислиш, че израилтянският цар дори ще помисли да се съюзи с нас? – попита Халхариб.
Засмях се и скръстих ръце.
— Съветници. Ние сме най-убедителният народ. Мога да кажа, че сме подкрепяни от най-могъщите богове. Мога да кажа, че нашите съветници са най-проницателните държавници. Това е вярно. Но преди всичко ние имаме много силен аргумент. Израилтянският цар търси разкош. Той е алчен и копнее за най-ценните стоки на света. И в момента строи флот, за който трябва да плаща. Така че ще го убедим точно с това, което той иска да ни отнеме: нашето богатство. Ще се съгласи, защото не може да си позволи да се откаже от ливана на Хадрамаут или да загуби златото на Пунт. Докато в храмовете се отправят молитви към боговете, докато мъртвите трябва да бъдат подготвяни за погребение и докато хората ценят златото, ще има пазар за богатството на Сава. И ние ще осигурим доставката им като обединен народ много по-добре, отколкото като отделни царства, и с далеч по-добри условия от тези, които могат да предложат сами Хадрамаут или Пунт.
Уахабил се облегна назад в стола си.
— Царице моя, от всичко, което чувам, той е толкова горделив, колкото и хитър. Той е цар, на когото ти отказа да пратиш посланици и с когото се отнасяш високомерно, откакто дойде на власт.
— Значи, ще го впечатлим, когато най-накрая му изпратим своето посланичество.
— И все пак историите за този цар ни представят владетел, който налага собствената си воля над другите, докато те не започнат да виждат света през неговите очи. Казват, че неговият бог го е дарил с магически способности.
Отново се засмях.
— Вярваш ли, че това е истина, Уахабил?
Той поклати глава.
— Говорих надълго и нашироко с Тамрин, когото познавам от години като смел мъж. Дори той се измъчва, когато царят го пренебрегва, и целият разцъфва, когато му обърне и най-малкото внимание, сякаш този цар е самото слънце. Какъв посланик ще му изпратиш, който да му е равен по ум, ако всичко, което казват за него, е вярно?
— Такъв, който той няма да посмее да пренебрегне – отвърнах. – Ще отида аз.
Дали щях да бъда смела, или неразумна?
Щях да съм и двете.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Не бях подготвена за последвалия мощен изблик на гняв и неодобрение.
— Царице моя! – Уахабил стовари ръцете си на масата. – Не може!
— И кой казва какво може да прави или да не прави една царица?
— Твърде опасно е – намеси се Ниман. До него Абяда поклати глава.
— Тронът ти няма да бъде в безопасност – каза Уахабил.
— Как може да попречим на някой враг да заговорничи в твое отсъствие?
Изправена пред несъгласието им, за първи път, откакто бях влязла в залата, изпитах тревога.
Какво бях сторила? Какво бях изрекла и вече обещала? Такава дързост, веднъж казана, не може да бъде върната обратно.
Трябваше да проявя съобразителност. И да действам бързо.
— Никой не може да направи това вместо мен. А има ли някой, който да го е правил и преди?
Дори Хатшепсут, жената фараон, не бе дошла лично в Пунт.
— Да, и кой е ял жива отровна змия? Но защо някой ще иска да го прави? – попита Уахабил. – Ако искаш да уговориш брачен съюз, царице моя, умолявам те, нека твои представители да уредят всичко. Така се правят тези неща.
И отново темата за брака.
Не знаех дали да се разсмея, или да му се разкрещя.
— Няма да сключвам такъв договор. Отивам като владетел. Като един цар при друг. Никой не може, дори и ти, Халхариб, да проведе толкова ожесточено спора, който избухва, когато спорят царете. И въпреки това ще ме придружиш. Ти и Ниман.
Още възражения, но дори и сред врявата парченцата в съзнанието ми се напасваха бързо, непреднамерено. Изпитах трепетно въодушевление.
Уахабил се облегна назад, разпери гневно ръце във въздуха.
— Съветници – казах аз, като се изправих пред тях, – как може да говорите тези неща на принцесата, която пътува с вас от бреговете на Пунт? Която лежеше под звездите с вас в неведение дали в някоя от следващите нощи няма да бъдем нападнати от мъжете от Севера. Дори не можехме да предвидим дали водите на уади няма да прелеят и да ни повлекат някоя вечер, докато спим? Нима не изминахме заедно пътя от крайбрежната равнина на Хадрамаут, през долините на Катабан, до самия край на пустинята?
Ниман поклати глава.
— Сега е различно.
— Да. Това пътуване е разходка в сравнение с пътя, който изминахме. Шанс за мен да видя северния маршрут с очите си. Разбира се, ако кажете, че не сте готови за тези дълги дни на пътуване...
— С радост ще те придружа, царице, като твой братовчед и сродник – каза Ниман.
— Тогава ще отидем там заедно, като роднини – кимнах аз и отново седнах. – Земите на Сава са защитени. Но сме и изолирани. Зависим от разказите на търговците ни, за да научим вести за двора на този чуждестранен цар, от когото те изглеждат толкова очаровани, и разчитаме на тях да говорят от наше име. Нека да видим и да оценим тази сила – тази заплаха – сами. Ние се обърнахме към нашите планини и уади, овладяхме дъждовете. Вдигнахме поглед към небето и построихме храмове на боговете си. Сега е време да се отворим към света. Нека не допускаме, останали тук, в изолация, след години да се озовем сами в своя остарял рай, забравени като митична земя. Един ден, дори да е след векове, вражески войски ще дойдат до границите ни. И ние не можем да си позволим да останем толкова време невинни, като деца, държани твърде дълго в люлката.