— Царице моя, това не е разходка, а мъчително половингодишно пътуване! – възкликна Уахабил. – Тамрин ще ти разкаже за пясъчните бури и бандитите...
— Нима тези неща са ни непознати и ги няма и тук? – попитах аз. – Ние сме народ на керваните. Кога забравихме, че номадството е в кръвта ни? Живеем в градовете, но сме издръжливи и не сме изнежени от разкоша. Е, добре де... Може би малко – усмихнах се аз. Няколко неловки изсмивания се чуха край масата. – Нашите предци не са допускали проява на слабост, нито пък ние ще го направим – продължих аз. – И така, това е не толкова пътешествие до далечна земя, а по-скоро отдаване на почит към същността ни като народ. По-слабите хора водят войни и нахлуват в чужди земи, водени от недоимък или страх. Ние нито се боим от нещо, нито искаме нещо – и трябва да го докажем. Нека вождовете на Идумея и на амаликите, нека фараонът на Египет и царят на Финикия, и да, царят на Израил да се изненадат. Би ли предприел Соломон такова пътуване? Не, не би посмял! Племената му от север заговорничат срещу тези от южните му територии. Какво ще говори за нашето царство, както и за неговата царица, фактът, че тя може да напусне земите си с пълното доверие, че когато се върне, ще ги завари непокътнати? Че пътуване, което продължава една година, не разклаща властта й? Предизвиквам владетелите на което и да е друго царство да направят същото!
Вдигнах ръка, преди съветниците ми да успеят да възнегодуват отново.
— Това пътуване е по-добър ход от всяка война. Ще сключим много договори. Ще направим всичко толкова зрелищно, че царят на Израил няма да има друг избор, освен да се съюзи с нас. Няма да го впечатлим с оръжията си, а с богатствата си. Тамянът ни ще бъде нашите копия. Златото ни ще е като огън, а слоновата ни кост – нашите стрели. Египет му е дал земя и гарнизони. Финикия – материали за храма и двореца му, кораби и майстори, които да ги построят. Но Сава ще му предложи непознатата екзотика, за която той копнее – и то в количества, за каквито не е и мечтал... Ще му даде възможност да се докосне до далечните краища на света... без да напуска своя престол.
Уахабил поклати глава.
— Прекалено опасно е. Царице моя, нямаш наследник. Всичко може да се случи и тогава в Сава ще избухне война – не по границите й, а вътре в нея.
— Ще осигуря наследник... чрез осиновяване – казах аз, реагирайки на момента.
Всички ме погледнаха, напълно смаяни!
— Ще осиновя наследник пред Алмака под закрилата на неговия храм. Но ще го направя тайно. Дори вие няма да знаете кого съм избрала. Ще запечатам свитъка с името и ще го оставя на съхранение при жреците – при трима жреци в три храма. И нито вие, нито някой друг ще знае кои са те, така че само след потвърждение на смъртта ми те ще дойдат в Мариб и ще разчупят печата, за да обявят името – казах аз. Думите се изливаха от устата ми, без дори да съм ги обмислила напълно.
— Това... не е правено досега – заекна Уахабил.
— И досега не е имало царица, която да измине половината свят. И все пак аз ще го сторя.
— Осиновяването на наследник, по-точно на роднина, се е случвало и преди – каза Ниман.
— И какво голямо облекчение е за вас да не знаете кой ще е той, за да не се озове притискан от всички страни от вождовете на различните племена, дърпан в една или друга посока, а само да трябва пазите престола ми в мое отсъствие или моята собствена безопасност, докато пътуваме заедно – погледнах последователно Ниман, после Халхариб.
В този миг забелязах как ме изгледа Уахабил и на устните му заигра лека усмивка.
— Но племената... Какво ще им попречи да въстанат в твое отсъствие, царице моя? – попита Яса. – Хадрамаут ще спечели много, ако пътуването ти не успее.
Вдигнах ръка, за да го прекъсна.
— Вие. Или смятате, че не можете да ги контролирате? – огледах мъжете около масата. – Казвам ви, че могъщо проклятие ще застигне всяко племе, което се осмели да се вдигне на бунт в мое отсъствие. Ще го обявя в храма в деня, в който потегля на път.