Выбрать главу

Щях да имам достатъчно време за съмнения по-късно. Тази вечер изпитвах такова вълнение, каквото не бях изпитвала от деня, в който напуснах Сава и потеглих към бреговете на Пунт. Всеки велик обрат в живота ми бе белязан от пътуване. Дойде време да предприема ново. Още по-голямо.

Същата нощ, в часовете точно преди зазоряване, изпратих да повикат израилтянския роб Мазор. Дори сънят му да бе прекъснат грубо, а със сигурност бе така, той не го показа. Поклони се ниско, щом влезе във външната ми стая. Косата му бе прибрана на плитка отзад на тила, само сивите косъмчета в брадата му бяха белег за възрастта му, защото иначе кръглото му лице бе като на момче.

— Нима не си изтощен от изнурителното си пътуване дотук?

— Аз съм добре нахранен и отпочинал. Но дори и да не бях, възхвалите към моя Бог ме ободряват.

Как му завиждах за убедената му преданост дори и към безименен бог.

— Тогава пей и свири за мен – казах аз, полулегнала на дивана.

— На общия език или на езика на моя народ? – попита той.

— На твоя език.

Той се поклони ниско и започна да свири, а гласът му бе изпълнен с красива меланхолия. Затворих очи и музиката се пропи в мен като масло.

Той свири до първите лъчи на зората и дълго след като утрото бе победило мрака, пееше песен след песен на своя странен език, докато най-сетне заспах, унесена от повтарящото се „ях“, от дългите гласни, произнасяни с небцето и омекотени от езика.

Имах странни и неразгадаеми сънища. За чуждоземни царе, които едновременно заповядват и придумват ласкаво, и за тронове, които трябва да бъдат оставени и укрепени.

За безлични богове с непроизносими имена.

За първи път от години спах, сигурна в простиращия се пред мен път.

За първи път от много години погледнах напред в бъдещето.

Но сега цялото ми лукавство от миналото беше нищо в сравнение с това, което ми предстоеше да извърша.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тази зима, в годината, когато търговецът Тамрин не пътуваше, в двореца по мое нареждане дойде един жилав мъж от Аусан, племето на Шара. Той обикновено не пътуваше чак до Израил, а само до оазиса Тема, южно от Идумея.

— Ще ти дам за придружители охрана от петдесет въоръжени мъже за кервана ти – казах аз. – Но когато стигнеш Тема, трябва да изпратиш двайсет от тях в двореца на израилтянския цар и да изчакаш да се завърнат, за да поемете обратно на юг – всички, в безопасност.

На началника на отряда поверих златна кана, която специално поръчах да изработят – с чучури във формата на глави на ибекс от двете страни, а витите им рога се издигаха нагоре като двойна дръжка. Под единия бе гравиран надписът „Смела“. Под другия – „Неразумна“. Бях напълнила каната, отворът на „Смела“ бе запушен с восък, а в другия бе пъхнат свитък, на който пишеше само това:

Въпросите ти са като огледало; само човек, който ги задава на себе си, ще ги зададе и на друг. Дали съм смела, или неразумна? Това са двете страни на един съд. За да изливаш от едната, наливаш в другата. Посланикът ми ще тръгне с моя главен търговец след една година. Те ронят сълзи, задето се налага да напуснат рая. Но след като ти не можеш да отидеш при света, аз ще пратя Сава при теб. В този ден слънцето ще изгрее от юг.

Коя съм аз? Аз съм момиче, чиято коса бе дръпната от едно момче, за да привлече вниманието му. Е, имаш го. Сега какво трябва да направи момичето?

Името ми е Загадка. Въпросите ми са безбройни – като песъчинките в пустинята.

Ставах рано, за да върша всекидневните си дела в двора. Срещах се със своя съвет и с Уахабил, който в мое отсъствие трябваше да управлява царството.

Шара веднага забеляза промяната в мен.

— Ти си различна! – възкликна тя и хвана лицето ми между дланите си. – Цветът на бузите ти съперничи на цвета на бижутата ти!

Но ако наистина беше права, въодушевлението явно бе заразно; защото приятелката ми от детството, която бе простенала от страх, когато й споделих намеренията си, а после проплака отново, след като й казах, че ще ме придружи в пътуването ми, приличаше на човек, пробудил се от дълъг сън. Стъпваше по-леко, движеше се по-бързо. Два пъти дори я чух да пее в стаята ми, докато вадеше топовете плат от сандъците. Дори само за да чуя този звук, бях готова да пътувам до края на земята.

Тази пролет, когато дъждовете спряха, пратих да повикат Тамрин. Той бе по-тих, отколкото бях свикнала да го виждам, но погледът му бе неспокоен.

— Обещах ти, че царят на Израил ще те приеме следващия път, когато пристигнеш в града му – казах аз. – Поколения наред ще разказват легенди за това пътуване. Но трябва да направиш някои уговорки още сега. Ще носиш повече съкровища и ще имаш повече камили, за да ги пренесеш. Ще те придружават и много повече въоръжени мъже.