Той ме изгледа по-съсредоточено, устните му се разтвориха в усмивка.
— Това ли е отговорът ти на строежа на новото пристанище на царя, господарке?
Кимнах.
— Ще го накараме да преговаря с нас и ще го убедим с такива дарове, че той ще ни даде всичко, което желаем.
— Значи, ще му изпратиш посланик? – попита Тамрин и се оживи.
— Поставих те в трудно положение пред този цар. Този път ще е различно. Идвам с теб.
Цветът изчезна за миг от лицето му.
— Царице моя...
— Със сигурност си обмислил много сериозно какво означават тези кораби – не само за Сава, но и за твоите кервани.
Той кимна и аз видях нови бръчки около очите му.
— Така е, баща ми никога в живота си не е кършил толкова ръце, нито ги е издигал така безпомощно към небесата – изсмя се мрачно той. – Нито пък аз, трябва да призная.
Причината не бе в заплахата за богатството му – не. Този мъж се къпеше в благоволението на царе и царици, но не държеше на земните притежания като златото например. Той не се боеше от загубата на имуществото си, а от загубата на дивата свобода на пътя.
— Ще направя каквото е нужно. За теб, царице, и за Сава.
Вдигнах глава и усетих тежестта на неговите сини очи.
— Никога не съм се съмнявала в теб. Но ти трябва да кажеш само, че царицата изпраща посланик за преговори с царя. И трябва да се подготвиш да закараш скъпи товари, които не могат да бъдат пренесени без цяла армия.
— Царице моя, аз не мога да направя пътуването по-леко за теб. И ако ще има повече мъже и повече камили, наистина ще е нужна войска, за да пренесем този товар.
— Значи, така и ще стане. Все пак разполагам с войска.
Той си тръгна различен от мъжа, който бе дошъл при мен. Всички бяхме променени, заредени с енергията на предстоящото приключение, от тръпката на общата ни тайна. Дори Уахабил изглеждаше погълнат повече от новата си мисия, а не толкова от тревоги, бръчките по челото му бяха изчезнали, докато разговаряше строго с управителя на двореца или раздаваше заповеди на иконома.
Само в отделни моменти ме обхващаше притеснение. Толкова много обещания. Толкова грандиозни изявления. Не можех да си позволя да се проваля. Повдигах горделиво брадичка при срещите си с Уахабил и съвета. Но когато се уединявах в градината в периодите, в които усещах, че дворецът ме задушава, знаех, че има стотици начини да допусна грешка. По време на самото пътуване, преди още да стигнем до Израил. При срещата си с този цар, готов да погълне целия свят. А ако богатството на Сава му се стори недостатъчно? Никога не се бях съмнявала в това преди, но за първи път се хванах да броя оборите и златните ни мини, полетата и лозята ни, чворестите дървета, които ни даряваха с ливановите перли. А ако не успеех да омая този предполагаемо мъдър мъж, този цар, любител на загадките? Дали притежавах ум, или той просто искаше да се ожени за богатството на Сава, да ме излъже, за да напълни бездънната си хазна?
Потърсих утеха в луната през клоните на наровото дърво, покрай яркочервените цветове на бругманзията. Но в този студен ден, докато се разхождах, луната се взираше безмълвно в мен.
Поръчах да ми изваят алабастрова статуя с големи, всевиждащи очи от обсидиан за деня, който неизбежно наближаваше и в който отсъствието ми щеше да стане известно на всички. Изисках камили и въоръжени мъже от всяко племе. Нямаше да пътувам с дворцовата охрана, най-преданите на Набат хора, а с други, които иначе биха се изкушили да потеглят към Мариб по повеля на нечий властолюбив вожд по време на моето отсъствие. Така те и родовете им щяха да се молят за благополучното завръщане на кервана на царицата.
В края на лятото дъждовете дойдоха – продължителни и обилни. Природата даваше обещание за добра зимна реколта, бъдещето на Сава изглеждаше светло.
Тази година, по време на лятното поклонничество, повече вярващи от всякога се събраха в храма. Докато ръководех обредните ритуали, обявих, че съм видяла добро знамение, и предсказах невиждано богатство за народа си. Говорих за деня, в който свещените гости на празника ни – бедните, забравените, скиталците – ще бъдат толкова малко, че ще ги почитаме като избраници.
Още гръмки слова. Още обещания. Това, което започна сред атмосферата на празника и продължи по-късно, когато се уединих в присъствието на Уахабил – дори и на Халхариб, и на Шара, чиято кожа блестеше като на младо момиче – се превърна в тихо съмнение, гризящо ме отвътре.
Всяка нощ пращах за Мазор. Вече бях научила езика на израилтяните доста добре, с неговите меки съгласни, извиращи дълбоко на гърлото. Знаех думите на хиляди песнопения, съчинени от царя поет. Изучавах ги ревностно, дори до степен на налудничавост. Два месеца преди заминаването ми започнах да настоявам Мазор да ми свири на лира, докато придворните ми девойки втриваха масло в ръцете, кожата и ходилата ми. Скоро кожата ми щеше да се напука от сухия вятър по време на пътуването.