Изпрати ми посланици със слова, изобилни като рояк скакалци, които мога да погълна.
— Изпрати съобщение на Тамрин – наредих на Уахабил по-късно същия ден. – Време е да потегляме.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
В деня, в който тръгнахме, на зазоряване жреците принесоха в жертва бик в двора на храма в Мариб. Беше студено; макар да бях увита в дебел вълнен шал, потрепвах в мразовитата утрин. Асм се вгледа в димящия черен дроб, докато разчиташе знаците, но се поколеба, преди да обяви пътуването ни за благоприятно, а челото му бе свъсено.
След това го придърпах встрани.
— Какво става?
— Завръщането, царице моя. То ще бъде... по-трудно.
Кимнах. Можех да живея с това знамение.
Разделих се с Уахабил пак там, в храма, и в очите на всички отстрани изглеждаше, че той се прощава с обикновена робиня. Бях сменила пурпурната си рокля и тъмночервената копринена роба с обикновена туника, главата ми бе покрита напълно от шала и воала и се виждаха единствено очите ми, така че да не мога да бъда различена от Шара или робините ми.
— Грижи се за царството ми – прошепнах му аз.
— Ще го правя така, сякаш очите ти винаги ме следят, царице моя. Алмака да ти помага. Алмака да бъде благосклонен към теб. Да благослови камилата, която ще те носи.
Той ми бе станал много скъп, моят непоколебим съветник, моят приятел. Прегърнах го и после го целунах като баща.
Преди да напусна храмовия комплекс, спрях при мавзолея с варовиковата надгробна плоча на гробницата на майка ми, вгледах се в алабастровото лице на погребалната маска, изваяна на нея. Въздъхнах и докоснах пустите очи. Бяха студени.
Бях на двайсет и четири години, на същата възраст, на която бе умряла тя. Дали знаеше, че съм царица? Погалих нежно издяланото в камъка лице. Копнеех за още един миг, жадувах, надявах се, че гласът й може да нашепне думи на утеха в ушите ми. Но чувах само вятъра и пръхтенето на камилите в далечината. Най-накрая се отдалечих и последвах другите по каменния път, след който ме чакаха хората и камилите. Седемстотин души, включително двайсет пустинни вълци. Половината от кервана, готова да потегли на север към племенните земи на Тамрин, където той щеше да ни чака заедно с почти триста камили и още толкова мъже.
Докато прекосявахме оазиса, през който бях дошла преди шест години, се обърнах назад и погледнах малобройната процесия на Уахабил и неговите роби, запътили се обратно към столицата. Зората се разпукваше и изпълваше тухлените постройки на Мариб със златиста топлина и придаваше на алабастровите прозорци на двореца яркочервен цвят, сякаш оттам грееха петдесет нови слънца. Пожелах си споменът за тази гледка никога да не напуска паметта ми и отново погледнах на север.
Тамрин трудно прикриваше присъствието ми и трудно намираше оправдание защо е сложил мен, Шара и петте други слугини, които водех със себе си, в челото на кервана, където щеше да има по-малко прах.
— Те не са привикнали да пътуват – чух го да казва високо на един от своите надзиратели, който поклати глава към носилката, в която бяха настанени две от момичетата. И така, ние пътувахме в близост с Ниман и Халхариб, които водеха със себе си десетина мъже и по петнайсет камили всеки от тях.
Най-трудно бе да се прикрие присъствието на евнуха, тъй като всички знаеха, че нубиецът не се отделя от мен. Той носеше тюрбан на главата и Халхариб заяви, че е негов роб; наричаше го Манахум, въпреки че веднъж, на втория ден от пътуването ни, го чух да изрича истинското му име по невнимание.
Нямаше да успеем да поддържаме тази фасада вечно, но се надявах да прикрия отпътуването си поне докато Джауф остане на няколко дни зад нас. В двореца Уахабил се бе постарал да намери робиня с моя ръст и я бе настанил в уединена част на женското крило. Веднъж дневно тя трябваше да минава през портика, покрита с един от моите воали и облечена с моите дрехи. Дори щеше да седи на трона ми в съдебната зала, приведена над Уахабил, уж съветвайки се с него, след което той щеше да обявява „моята“ присъда. Не беше идеален план, но поне можеше да прикрие още малко отсъствието ми.
Никога не бях виждала кервана на Тамрин, който обикновено се състоеше от триста и петдесет камили и почти толкова мъже. Количеството на хора и животни в тези първи дни – които бяха половината от това, което керванът щеше да представлява в крайна сметка – ме смая.
Какъв шум само! Мъжете постоянно разговаряха, надзирателите раздаваха заповеди на хората, които отговаряха за всяка отделна група, а ездачите подвикваха на камилите си нежно, уговаряха ги като любовници. Камилите като че ли сумтяха и ръмжаха ден и нощ, протестираха, когато ги спираха и спъваха, за да ги нахранят, или когато ги придумваха да се отпуснат, за да издоят млякото им; после пръхтяха, когато ги завързваха за почивка през нощта, и отново, когато сутрин ги товареха със седлата и чувалите.