Когато пътувахме денем, в кервана нямаше никакво усамотение, но още по-малко можеше да си го осигури човек нощем в лагера – невъзможно бе да не чуеш продължаващите разговори, дребнавите спорове, внезапното изругаване, щом някой откриеше скорпион на завивката си, случайното споменаване на роднина, чието име е изплувало в паметта на хората. Всичко, каквото можеше да хрумне на мъжете, за да запълнят мрака, сякаш пустотата на безбрежната шир покрай нас ставаше непоносима нощем, под неизброимите звезди.
Аз се тормозех от обратното, докато нощ след нощ лежах будна и се взирах нагоре в черния вълнен покрив на шатрата си, дразнеща се от луната, особено в най-ярките нощи, когато звездите бяха като извезани в тъмната тъкан на обсидиановия покров над мен, докато започваше да ми се струва, че небето ще ме задуши.
Когато стигнахме Наджран, най-крайната северна точка, до която някога бях пътувала, предадох на Халхариб краткото си послание, за да го изпрати напред с група мъже.
Царю на противоречията! Ти си изтезаван, но и заповядваш.
Ти молиш и после изискваш.
Доставям ти радост. И те гневя.
Казваш, че ако съм мъдра, ще бъда предпазлива. И мъдрият, и предпазливият говорят малко, а ти все пак копнееш за моите думи.
Казваш, че ако съм хитра, ще действам просто. И все пак се наслаждаваш на загадките.
Казваш, че трябва да ти изпратя слова, достатъчно многобройни, за да заситят царя, но да не идват от устата на моите най-мъдри и най-умни мъже.
Много добре. Ще изпълня молбата ти. Няма да ти изпратя мъже. Щом ти хвърляш своя хляб по водите, аз ще хвърля моя по пясъците.*
Подготви място за мен.
През първите седмици на пътуването се чувствах свободна, интересувах се от всяка подробност, въодушевих се от деня, в който целият керван бе покрит от въртящия се облак пясък от пустинята, и изпитах благоговение от мистичната плащаница, която се образува след нас. И дори към самия пясък, който винаги влизаше в ушите, косите и храната ни, всеобхващащ като насъщния и хаотичен като любенето.
[*Алюзия за библейския цитат „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“ – Книга на Еклесиаста 11:1. – Б. пр.]
Но след като изпроводих напред пратениците си, за мен вече нямаше покой. Не се унасях в хипнотизиращия ступор на ездата, нито се оставях да бъда приспивана от подрънкването на амулетите и украшенията, танцуващи по юздите на камилите. Бях изтощена от безкрайната гледка на простиращия се до хоризонта свят пред очите ми. И определено вече ми бе омръзнало от миризмата на горящи камилски лайна.
Дори хората, идващи да поседнат край нашите огньове, не ме впечатляваха, а един от тях наскоро ме бе подразнил особено много, защото ме посочи с ръка и попита на висок глас дали съм подарък за египетската царица на Соломон. Мнозина от тези хора, след като видеха прекрасните ни мъжки камили, си тръгваха бързо, но после се връщаха, водейки женски разгонени камили, за да бъдат оплодени. Понякога идваха не камили, а жени – съпровождаха ги безплодните им съпрузи или дори собствените им майки. Никога не гледах при чии огньове отиваха, но все пак се питах дали Тамрин не е помогнал на някоя от тези жени.
Земята ставаше все по-суха, акациевите дървета и хвойните бяха по-дребни и недоразвити, особено когато навлязохме в чудноватите полета от лава. Когато навлязохме в по-плодородната земя на юг от Бака, с нейната бледожълтеникава почва, вече единствено пустинните вълци ми помагаха да се преборвам с ужасната скука. Неведнъж ги бях наблюдавала как внезапно се отдалечават от кервана и изчезват – понякога за цял ден, за да се върнат вечерта край огньовете си с убита газела. Вечер наблюдавах необичайния им начин на подялба на месото, като хвърляха жребий за всяко парче, докато край другите огньове мъжете се караха до безкрай, всеки казваше, че е получил прекалено много, че другите трябва да се хранят повече и така, докато месото им напълно изстинеше.
— Това е за най-миризливия мъж – казваше този, който теглеше жребия, след като бе извадил белязания със знака на мъжа стрък тръстика от стиснатия си юмрук.
Надигаха се смехове и останалите почваха да тупат избраника по гърба.
— Това е за най-мъжествения.
Друг жребий.
— Това е за онзи с изцапаната туника, който плаши козите, щом го видят.
Мъжете край огъня се разсмиваха гръмко.
Не бях виждала толкова ефикасно и забавно решаване на проблемите.
Те винаги изпращаха част от месото си на нашия огън. Предполагах, че е заради Тамрин, който тук се радваше на почит повече от всеки велможа от двора.