Най-накрая стигнахме оазиса Дедан – пътувахме вече пет месеца и не копнеех за нищо повече на света от това да пия студена вода денем и да ям гореща храна вечер, всъщност каквото и да е, освен сушено месо, твърди сладкиши с фурми, песъчлив хляб или мухлясало сирене, и да спя седмица без прекъсване. След празненството в шатрата на местния вожд, на което дадох даровете си – тамян и ножове за синовете му и ленти за ръцете за жените му, аз се строполих в шатрата си, признателна, че мога да поспя, без да се боя от усойници или чакали. Трябваше само да внимавам за скорпиони и неизменните паяци, от които Шара и слугините ми пищяха от първия ден на тръгването ни.
Изглежда, само на пустинните вълци месеците мъчително пътуване не им се отразяваше – на тези мъже, които разказваха истории как карат камилите си да повръщат, за да пият съдържанието на стомасите им, или как смесват соленото магарешко мляко със замърсената вода, за да я направят годна за пиене. Техните жени миеха косите си с камилска урина, която според тях имала сладкия аромат на билки и която, смело мога да твърдя, изобщо не мирише така, както твърдят те.
В деня, в който напуснахме Дедан, една камила ритна един от надзирателите на Тамрин и му счупи кост. Тамрин я прокле през виковете на мъжа, а после, когато човекът припадна, се зае с неприятната задача да превърже крака му. Казах на хората му да качат пострадалия на паланкина, където той стенеше и изпадаше в безсъзнание, и бълнуваше дни наред, успокояван само от силните упойващи билки, които Асм му даваше; те го караха да се взира вцепенено в нищото. Вече бяхме станали свидетели на множество наранявания и ухапвания от змии; повечето успявахме да изцелим с мехлеми, алое и благовония. Но това... нищо не можеше да се направи за мъжа, докато не стигнехме в Йерусалим, ако оцелееше толкова дълго.
Няколко дни по-късно една от камилите, които носеха товарите със злато, окуця. Заколихме я през нощта, а собственикът й плачеше, без да се прикрива. Макар да знаеше, че ще бъде компенсиран, мъжът страдаше неутешимо за камилата си, която бе кръстил Анемоне, и дни наред носеше сбруята й като талисман около врата си.
— Виждал съм такова нараняване и преди – каза Абгаир, поклащайки глава. – Много е лошо.
Имаше цели дни, през които мълчах, без да пророня и дума. Не можех да обясня тази промяна в себе си, когато Шара ме питаше шепнешком какво ми има, а Яфуш задаваше същия въпрос, макар и безмълвно, само с поглед. Нещо бе станало с мен по време на това пътуване, сякаш бях свалила един след друг многобройните воали, с които често се прикриваме. Вече не бях царицата на собствената си земя, а първо, царица на съседната страна, после – екзотична царица на далечна земя, която почита луната под чуждо име. Докато излизахме от оазисите Хегра и Табук, вече чувствах, че сменям кожата си така често, както правят змиите. В един миг се огледах, потърсих се и открих, че познавам лицата на хората около себе си по-добре от моето собствено.
Навлизахме в последната част от пътешествието ни. Всяка нощ вдигах глава към небето и дирех там лицето на Алмака. Но дори луната ми се струваше различна, като братовчедка на тази, която познавах – божество, което племената на Хисма наричаха Син.
В деня, в който излязохме от пустинята и се озовахме в зелената прегръдка на оазиса Рам, се замислих за планините на Сава, но те ми се сториха толкова далечни, сякаш принадлежаха към някакъв друг живот, плод на сънищата ми, а не реални.
Тази вечер странна светлина освети небето, разпръснала се в бели ивици в небесната шир, и аз с радост забелязах, че нощите вече не бяха студени. Когато първите капки на буреносния дъжд закапаха над нас, осъзнах, че бе дошла пролетта.
Същата нощ станах свидетелка на чудо. В едно от семействата, които бяха дошли край огньовете ни, имаше малко момиче, чието име на техния език означаваше небе. Никога не бях чувала някой да се казва така и си помислих колко е красиво, изпитах лека тъга и завист, задето не бях наречена с подобно необичайно име. А може би щях да дам такова име на дъщеря си, ако не бях безплодна.
Когато Небе се появи сред нас, един от музикантите взе своя тъпан и започна да бие по него. И тогава забелязах, че момиченцето – сигурно беше на три или четири години – танцува край огъня.
Тя не ни обръщаше внимание, а всички ние прекратихме разговорите си, изпаднали в екстаз без помощта на някакви отвари или вино, нищо не ни беше нужно в този миг, в който внезапно си бяхме спомнили какво е да си отново дете. Тя се навеждаше, изправяше и подскачаше на музиката на тъпана – а може би и на други инструменти, помислих си аз, които ние не можехме да чуем, защото ушите ни от прекалено дълго бяха затворени за небесното царство, от което идват децата и което някои помнеха и на тази възраст.