Преди зазоряване станах и отидох до прозореца. Бях съвсем изпосталяла под робата си, загубила девическите си извивки, които едва бяха почнали да се оформят. Вкопчих се в перваза, после отворих капака на прозореца с решетката.
Първите слуги вече бяха в двора; различавах техните сенчести фигури на бледата утринна светлина на изгрева. Както през толкова много други нощи след смъртта на майка ми, потърсих Сестриците звезди. Но тази сутрин луната бе закрила една от тях. Стоях на прозореца дълго след като небето бе изсветляло и звездите започнаха да избледняват, загледана как то се лишава от тяхното присъствие.
За първи път от много години се молех. Не на Шамс, богинята на слънцето, която не бе успяла да защити майка ми. А на Алмака, бога на луната, при когото тя бе отишла.
Спаси ме или нека умра.
Това беше всичко. Свалих от ръката си рубинената гривна, най-ценното нещо, което притежавах, и я сложих на перваза пред чезнещия от небосклона полумесец.
По-късно същия ден някакви мъже се втурнаха в двора, виковете им се издигнаха до отворения прозорец на стаята ми. Не след дълго мощен рев долетя от женското крило, толкова силен, че стигна до моите покои.
Бавачката ми донесе новината час по-късно: един от шлюзовете на бента поддал. Садик бил отнесен от потопа.
Вдигнах очи към небето.
Аз съм твоя.
Тялото на Садик не бе намерено. Един месец след смъртта му Хагарлат ме обвини пред баща ми. Лицето й беше изпито, дрехите й висяха като върху скелет. А аз бях възвърнала извивките си, бях пораснала, сякаш бях придобила телесната мекота, която тя бе загубила в скръбта си.
— Това момиче е проклятие за този дом – сипеше обвинения Хагарлат с пресипнал глас. – Тя прокле брат ми, както прокле и мен!
— Царице моя, преувеличаваш – отвърна уморено баща ми.
— Нима? Брат ми, нейният годеник, е мъртъв, а аз имах две помятания, откакто влязох в дома ти. Собствената й майка роди само една дъщеря и умря със сина ти в утробата си. Казвам ти, това момиче носи смърт на всички, които са близо до него!
Когато баща ми най-накрая ме погледна, аз знаех, че той вижда в мен сянката на жената, за която се бе оженил не заради договори, а по любов. И най-сетне разбрах защо не искаше да ме вижда, докато страдаше, нито ме бе викал при себе си през годините, откакто майка ми ни бе напуснала и бе преминала в царството на смъртта.
— Жено... – каза той, свеждайки леко глава.
— Отпрати я или аз ще напусна този двор и ще взема сина си с мен, за да не го убие тя, както стори със собствената си майка и с неродения си брат! Когато бе на моята възраст, майка ми имаше вече седем деца, а сестра ми – петима синове. Но аз нито веднъж през последните четири години не успях да стигна до края на нова бременност. Нима ще рискуваш живота и на другите ни неродени деца?
Обърнах се към нея със съскане. Бях като клонка, вече изсъхнала и разцепваща се под тежестта на една-единствена птица. Бях готова на безразсъдството да прокълна и нея, и сина й, и всяка надежда от утробата й да излезе нещо живо, и всеки човек от племето й заедно с камилите и козите му, до последното бясно куче на народа й.
Но дъхът, който си поех, за да изрека клетва, излезе като тихо изпуфтяване. За един кратък налудничав миг почти се разсмях.
Тя не можеше да ми причини нищо, не можеше да ми отнеме нищо, което вече да не ми бе отнето или което да не бях готова да захвърля сама – дори собствения си живот.
Аз, която нямах власт, не трябваше да произнасям нито дума. Тя бе загубила цялото си превъзходство над мен. И в този момент Хагарлат също го разбра. Видях как цветът изчезва от лицето й.
— Да – казах на баща си. – Отпрати ме. Пусни ме да премина тясното море и да отида в земята на майката на твоята майка. Дай ми жреци и дарове за храма на Алмака там и аз ще ги занеса от твое име.
Облекчение ли видях да се изписва на лицето му?
Не можех да му се сърдя за бързото съгласие. Алмака бе спасил и него.
Тази есен се качих на кораба с моя учител, със свита от жреци, с нови служители за нарастващата колония и с изобилие от тамян, жертвени предмети и дарове за храма в Пунт*.
[*Страната Пунт (в превод Страна на боговете) – държава на източния бряг на Африка, на юг от Судан, на южното крайбрежие на Червено море (сомалийското крайбрежие). Египтяните я смятали за страната на своите предци и божества. – Б. пр.]