Малката група мъже, която ни посрещна близо до Хеброн, каза, че това място е източник на водата, захранваща парковете и градините на царя. Не можех да се сетя за по-подходящо място, където да се появя заедно с изгрева на слънцето.
Тамрин изсвири силно и направи жест с ръка. Дванайсет мъже заобиколиха паланкина ми, докато керванът се полюшваше напред, напускайки сенчестия източен склон и излизайки на открито.
Погледнах назад и заслоних очите си с длан, за да видя по-добре сребристата змия, извила се зад мен. Знаех, че никога повече няма да съзра подобно зрелище.
Излязохме от долината, слънцето ставаше все по-жарко и искреше ослепително по всяка лъскава повърхност на кервана ни. Бях благодарна за освежаващия дъжд, изсипал се предишната нощ; днес единственото нещо, което щеше да ни придружава, бе пушекът от запален тамян, подобен на колоната от прах, вдигана от нас, смъртните, която бележеше напредъка ни през пустинята през предишните месеци. Лира и уд нарушиха тишината на ранната сутрин. Прекрасен глас се извиси над всички звуци, пеейки възхвала към бога, който нямаше име. Мазор.
На известно разстояние пред нас различих нещо, подобно на голям ескорт – може би стотина души на коне, излезли да ни посрещнат, а зад тях различавах извисяващите се сгради на столицата – там, където миналата нощ виждахме само звездния проблясък на фенерите на фона на северното небе.
— Това е Ванея, пълководецът на царя... и негова дясна ръка – обясни Тамрин, който яздеше редом с мен. Лицето му бе поруменяло, очите му искряха. Наслаждаваше се на случващото се.
— Защо не идва да ме поздрави? – попитах аз, когато ескортът спря пред нас и после се обърна, за да ни поведе към града.
— Царят е казал, че той първи ще те приветства. Така дава знак, че всички трябва да те посрещнат радушно.
— Казваш го така, сякаш има такива, които няма да го направят – отбелязах аз, облегната на лакът, полюшвана от паланкина.
— Израилтяните са свикнали да приемат чужденци в своите дворове – отвърна той, като сви рамене, но усещах, че подбира думите си внимателно. – Виждали са много чуждоземни жени да влизат между стените на Йерусалим, но те никога не са ги напускали. А и никога не са виждали царица като теб... и никога такова шествие като твоето.
Не можеше да има по-подходящ ден за влизането ми в Йерусалим. Слънцето се скри зад куп облаци почти за час и ни пощади от палещите си лъчи. Но после, тъкмо когато слизахме през долината към градските порти, с пълната мощ на ярките си лъчи озари скъпоценните камъни, юздите и пискюлите, всяка лъскава повърхност по одеждите на хората и камилите ми.
Царската столица се спускаше по планината, заобиколена от юг и изток от долини с маслинови дървета и обработваеми плодородни ниви и поля, напоени от последните дъждове, осеяни с малки пътечки, тръгващи от градските стени.
Оттук имах чудесна видимост към двореца, който се извисяваше на североизток, със зелени градини по покривите. А над тях – павиран двор, като платформа към небесата, храмът, който се бе прострял към небето зад плътен облак от дим. Дали очите ме подвеждаха, или една облечена в пурпур фигура пристъпваше на покрива на този дворец?
Голяма тълпа се бе струпала покрай пътя, най-любопитните приближиха до пазачите ми, а най-бедните протягаха ръце за милостиня. Те получиха последните ни сладкиши с фурми и хляб. Децата се измъкваха от ръцете на родителите си, за да вземат сладките от моите слугини.
Друга група мъже ни чакаше точно пред портите. Бяха облечени в кожени ризници и ленени дрехи. Тамрин издаде гръмогласно някаква заповед и благородниците около мен се откъснаха напред, а от кандилата се издигна бял ароматен дим, докато гласът на Мазор се извисяваше над лирата му с красива, чиста като камбана мелодия, каквато не бях чувала досега.
Петдесет от мъжете на Тамрин последваха първата група, носещи дървени сандъчета и клетките с животни, поставени на пръти.
Минахме през двойната порта зад този по-малък ескорт и изпълнихме тясната улица. Целият Йерусалим можеше да се побере с лекота зад стените на Мариб, отбелязах аз доволно. Но не бях очаквала долепените една до друга къщи, множеството хора, събрали се по покривите. Нито че дворцовият комплекс щеше да се окаже по-голям от моя. Не бях очаквала храмът да е разположен вътре в града, отрупан с толкова много злато, че блестеше ослепително под слънцето. Дори оттук различавах висококачествената каменоделска работа и изпитах завист. Финикийците бяха свършили отлична работа за Соломон.
Хората приветстваха Тамрин, докато минавахме към горната част на града. Осъзнах какви добри връзки си бе създал тук, когато лицата на израилтяните светваха, щом го видеха, а очите им се местеха недоверчиво към спътниците ми и мен.