Дадох указания на Ахишар да говори с Тамрин за доставянето на даровете ми за жените на царя и на другите, предназначени за наложниците му.
— Вратата ти е добре охранявана, царице. Не бива да се безпокоиш от нищо, докато си тук – рече мъжът, гледайки към Яфуш.
— Благодаря ти. Евнухът ми – казах аз, наблягайки на думата – ще ме охранява също, така както винаги го е правил. Междувременно един от хората ми се нуждае спешно от лекар.
Икономът каза, че Тамрин вече е говорил с него за човека със счупения крак и че лекарят вече го е посетил.
Когато и последните уговорки бяха направени и Ахишар си тръгна, направих жест на Шара да отпрати израилтянските роби навън.
Отвън, пред жилището ми, шумовете на Йерусалим достигаха до терасата: пазарът в долната част на града, кучета лаеха някъде в далечината, скърцането на някаква машина. Мирисът на печен хляб се смесваше с розите; докато завесите се полюшваха от вятъра, краищата им се вееха безшумно над изящните вълнени килими.
Легнах на дивана, напълно изтощена, макар мисията ми тепърва да започваше.
Слугините ми обикаляха из стаята, докосваха всичко, възклицаваха заради мекотата на кожата на леглото и диваните, възглавниците и копринените подложки, дивяха се на фенерите с многобройните фитили, сякаш никога досега не бяха виждали фенер, глупачките ми те.
А в моята глава се въртяха безброй мисли.
Припомнях си посрещането в залата, краткото шествие, когато с царя обиколихме басейна, за да огледаме даровете ми. Докато изброявах количествата, които трябваше да бъдат доставени в хазната му, в складовете, кухните и храма му или пък да бъдат предадени на съхранение на неговия иконом, се държах така, сякаш му поднасям дреболии. И изпитах вътрешно удоволствие от начина, по който Соломон повтори – сякаш мислеше, че съм сгрешила, и очакваше да се поправя – количеството злато, което бях донесла със себе си. Стана ми приятно и как коленичи пред пантерата, за да я види – като малко момче, и как пое изсушеното месо от нейния гледач, за да я нахрани лично (много умно от страна на Тамрин), а после сам подхвърли ядки на маймунките. По време на пътуването си едната бе станала много известна с това, че мята изпражненията си по хората. За щастие, сега това не се случи.
Всъщност не се случи нищо. Нямаше никакви други знаци, освен първите тихи думи на царя към мен, че това е същият мъж, чиито писма бях чела толкова много пъти. Бях очаквала да усетя странно напрежение между нас – заради споделената тайна и недовършения разговор, воден през тези години с такава поетична страст. Но не. Ние бяхме двама владетели, разглеждащи благата на света, единият в ролята на гост, другият – на домакин. И после той каза, че сигурно след такова дълго пътуване ни е нужно време да си починем и да се насладим на най-хубавото, което царството му може да ни предложи.
— Пристигнахте в най-подходящия ден. Утре, след залез-слънце, започва шабат, времето за размисли и почивка, отредено ни от вечно Съществуващия, Йехова. Ще се убедите, че лагерът ви е добре подсигурен с провизии и на слугите ви е предоставено всичко необходимо, за да се погрижат добре за вас. И ще се видим скоро отново, царице.
Отказах да бъда така безцеремонно отпратена, и то пред целия му двор.
— Нужни са ни пет дни, за да се погрижим за своите дела – казах аз, – и за да извършим жертвоприношения на нашия бог за благодарност за безопасното ни пътуване. Предполагам, че има място извън града ти, където моят жрец може да установи дома на луната.
И така се започна.
Молбата ми бе просто високомерен жест, макар част от думите ми да бяха истина; тъмната луна щеше да настъпи след три дни и през това време Асм трябваше да направи своето жертвоприношение и да измоли нейното завръщане и обновяване. Алмака го изискваше, полетата го изискваха, а и Асм бе въплъщение на самото благочестие.
Казах си, че пет дни са кратко време; разполагах с шест месеца да обмисля в главата си въпроса за корабите, пристанищата и договорите, както и да подготвя и осигуря безопасното ни завръщане на юг.
И все пак изпитвах необяснима тъга.
Оставих слугините си да разопаковат дрехите ми и излязох на терасата, окъпана в светлината на залязващото слънце.
Под мен големи къщи – домове на чиновници, предположих аз – изпълваха пространството до стената на незавършения дворец. На север димът се издигаше високо над храма. Дали някога угасваше? Наблюдавах как поклонниците влизаха и излизаха през външната врата, процесията на мъже, облечени в ленени роби, които предположих, че са жреци. Долавях от мястото си мириса на изгоряло месо. Дали бе толкова важен този ден, който дори не бе денят на новата луна?