В Мариб познавах звука, който издаваха камилите на моите пратеници, когато се задаваха по пътя. Познавах лицата на робите, знаех името на всеки градинар. Знаех по кои коридори да мина, ако не искам да ме забележат, и характера на всеки от моите съветници. Тук не знаех нищо.
И тогава осъзнах какво ме притесняваше. Дълбоката самоувереност на царя. Там пред мен, застанал от плът и кръв, не беше същият мъж, който се бе показвал в писмата си – капризно дързък и надменен в един миг, а в следващия – изгубен и несигурен.
Всъщност аз изобщо не познавах този цар. И сега, когато се намирах в двореца му, той разполагаше с възможността да наблюдава мен и моите хора, докато самият той се крие във всяка сянка, която пожелае.
Влязох вътре и повиках Яфуш, Шара и другите слугини.
— Чуйте ме – казах аз и погледнах всяка от тях в очите, моите момичета, най-голямата от които не беше на повече от осемнайсет години. – Ние не сме в двора на благоразположен към нас цар и тези хора не са ни съюзници. Ще ходите забулени през цялото време. Ще носите хубави дрехи, бижута и благоухания постоянно. Тези израилтяни са пристрастени към миенето. Ще ходите за вода, за да перете всеки ден. Ръцете ви никога не бива да са мръсни, нито пък краката ви. Няма да говорите пред хората с никакви мъже, да не говорим да докосвате някого. Ще се държите безупречно. Ще ми съобщавате всичко, което чуете от слугите или от стражите. Няма да им поверявате нищо, ще вършите всичко сами – дори изпразването на нощните гърнета, за да изучите коридорите и задните изходи на този дворец. Ако някой ви засегне и обиди и по най-незначителния начин, ще ми съобщите веднага. Няма да разказвате нищо за пътуването ни, нито за мен самата или за живота и обичаите ни у дома на никого, не бива да говорите в присъствието на никой слуга, роб, момче от кухнята или дори на някоя от жените на царя, ако се озовете в компанията им. Ако ви питат, ще казвате само, че Сава ухае на парфюм ден и нощ, че дворецът й блести, целият от алабастър – такива неща. Не бива да говорите за Хагарлат. – Тук вдигнах глава и погледнах Шара и Яфуш. Стори ли ми се, или Шара потръпна? – Нито за моя баща. И ще казвате, че враговете на Сава имат трагичен край. Трябва ли да ви обяснявам още? Знаете много добре, както знам и аз, че всеки слуга е шпионин и всеки роб има не по две, а по дванайсет уши и два пъти повече усти.
Наведох се напред.
— Във всеки двор има интриги, лъжи и заговори, преплетени в сложна мрежа. Не споделяйте нищо, но наблюдавайте всичко. Вие сте моите уши, моите очи. Бъдете внимателни, бъдете мъдри.
Те кимнаха.
— Кажете ми, че ме разбирате.
— Да, царице наша – казаха момичетата. Не ми бе нужен отговорът на Яфуш.
Изпратих да повикат Халхариб и Ниман, които пристигнаха скоро, облечени в нови дрехи, но вместо да изглеждат отпочинали, имаха объркан вид. Щом огледаха покоите ми, се притесниха още повече.
— Не вярвам на този цар. Той каза, че техният бог е определил утрешния ден за почивка – защо няма пиршество за добре дошли? Той те отпрати пред очите на целия си двор! – каза Халхариб.
— Чуйте ме сега – отсякох аз решително. – Трябва да заповядате в лагера постоянно да гори тамян. Животните трябва да носят златната и сребърната си сбруя. Всеки мъж, до последния роб, ще носи чист лен или най-хубавите дрехи, които има. Докато сме тук, този лагер е лицето на Сава. Не бива да има нито една дупка или скъсано парченце дори в ъгъла на шатрите.
Обърнах се към Ниман.
— Искам десет от хората ни, въоръжени, в двореца постоянно, като четирима ще стоят пред вратата ми. Ако някой от хората ни се напие или погледне сладострастно дори с ъгълчето на окото си някоя жена, ще го предам на царя, за да бъде наказан по тукашните обичаи, каквито и да са те, и ще го завържа и наредя да бъде пребит с камъни, когато си тръгнем оттук. Той никога няма да види отново Сава. Жреците да разположат олтар вътре в лагера ни. Асм и послушниците му да не пренебрегват нито един ритуал от култа на хората ни. Да се осигурят животни за жертвоприношения.
Халхариб кимна към терасата.
— Това е второто жертвоприношение, което израилтяните правят днес. Животните им са отредени за вечния огън на техния бог.
— Глупости. Не видя ли светилищата и високите олтари по източния хълм, когато минавахме през портите? Те са за боговете на жените на царя. Ние също няма да изоставим нашите обичаи. Междувременно не се отпускайте нито за миг. Този цар е умен. Но ако и ние проявим мъдрост и съобразителност, ще получим от него всичко, което желаем.