Понечих да се обърна, но после добавих:
— Погрижете се пустинните вълци да облекат туники.
След като потеглиха към лагера със заповедите ми, в мен се настани дълбоко безпокойство при мисълта за предстоящите пет дни. Те нямаше да са изпълнени с покой, а с безбройните въпроси, които щях да си задавам стотици пъти. Бях сигурна, че ще се побъркам в това уединение, което сама си бях наложила.
Но не стана точно така.
На следващия ден, следобед, се къпех във вътрешната стая на жилището си, седнала на стол по средата на плитка бронзова вана. Отвън долиташе музика, както и миризмата, която не можеше да се сбърка – на печено месо.
— Казват, че е ден за почивка, но изглежда, жреците имат доста работа – обърнах се към Шара, която поливаше вода по гърба и раменете ми.
Чудех се къде е Тамрин, как се справяха хората ми в лагера. Питах се и с какво ли се занимава царят в този ден за почивка. Достатъчно добре познавах всекидневието на един владетел, за да повярвам, че той може да си позволи да отдъхва.
Една от слугините ми се вмъкна в стаята. Канех се да я похваля за прекрасния лимонен цвят на роклята й, когато забелязах какво държи в ръката си.
— Царице моя – рече тя. – Един от хората на царя го донесе за теб.
— Кой? – попитах аз, правейки й жест да приближи.
— Не го познавам, но носеше много хубави одежди. Избърсах ръцете си, взех малкия свитък и го обърнах. Печатът на царя.
Отворих го и прочетох краткото послание.
Знаеш ли какво е радост? Да знам, че си в моя дворец.
Знаеш ли какво е мъчение? Да не мога да те виждам.
Ако месеците през последната година минаха като дни до твоето идване, тези дни сега ми се струват години.
Колко нежни са ръцете ти! Колко изящни са стъпалата ти! Имаш снага като на газела! Воалът се спуска над изваяните ти скули, шията ти красят безброй бижута. Очите ти са като на пепелянка – хипнотизират жертвата си, преди да нападнат. Ще ме отровиш ли, загадъчна господарке? Веждите ти са две гълъбици. Ще отлетят ли?
Надолу по коридора след твоите покои има малък проход. Там винаги има стража. Това е стълбището, което води до градината ми, отворена единствено за мен, а сега и за теб. Но само за теб.
Вдигнах поглед от свитъка и се загледах в нищото.
— Билкис...? – Шара ме наблюдаваше внимателно. Тя не можеше да чете. Въпреки това аз притиснах писмото към гърдите си.
Значи, така. Той възнамеряваше да ме съблазни? Дали ме призоваваше като обикновена жена, или щеше да ме убеждава да се омъжа за него? Цял ден се опитвах да предвидя как щеше да се развие мълчаливата ни битка на характери, което не бях усетила вчера при пристигането си. Но не очаквах това. Почувствах се обидена. Нима смяташе, че може да ме приветства в двореца си, да ме вкара в леглото си, да ми даде в замяна хубави подаръци и да не поема отговорности?
— Добре съм – отвърнах аз на Шара и наистина мислех така. Станах от ваната, отидох до един мангал, в който горяха благовония, допрях ъгълчето на пергамента до въглените и го запалих. Пуснах пепелта вътре и се върнах на столчето. – Изпрати за още вода – казах аз. – Искам да се изкъпя отново.
След няколко часа пристигна първият подарък – вкусни сладки с рожков, от кухнята. По-късно слуга донесе козе мляко и странни плоски питки, които нарече „ашишот“.
— Някакъв вид вариво... леща... мед... – каза Шара, като отхапа малко от тях.
— Канела... – добави една от слугините.
— И зехтин – довърши Шара, дояждайки втората половина наведнъж.
Следващия път, когато слугинята отиде да отвори вратата, Шара ме погледна въпросително.
— Какво ли ще бъде сега?
Но момичето се върна с празни ръце.
— Царице моя, отвън чака слугиня. Египтянка.
Надигнах се, увих се с ленения чаршаф и казах:
— Доведете я.
Слугинята ми се върна с малка нимфа, момиче на около тринайсет години. Туниката, която носеше, бе по-хубава, отколкото на жените, които бях виждала в другите части на двореца. Широко глинено колие като яка стигаше почти до рамене й, а очите й бяха очертани с кол. Когато видя, че съм само по чаршаф, се усмихна и свали шала си за глава, разкривайки семпла черна перука.
Поклони се ниско и каза на арамейски, но със силен акцент:
— Изпраща ме моята господарка, царицата.
Направих й знак да се приближи и една от слугините ми й предложи подноса с ашишот. Тя си взе от сладките със свенлива усмивка и отхапа малка хапка.
— Тя каза... – Момичето улови падащите трохички в дланта си и ги пъхна отново в устата си по такъв невинен детински начин, че едва успях да сдържа смеха си. – ... „Добре дошла в името на Израил и Египет“. Каза също, че шабатът започва по залез-слънце. Но тези обичаи не са наши... – Пратеничката млъкна и после добави: – Тя го каза, не аз.