— Аз също – усмихнах се аз. Протегнах ръце към Шара, която ми подаде малкото ковчеже, което носеше. – Тези дарове са за теб.
Тя издаваше радостни възклицания, докато разглеждаше гривните и накитите за глава, дългия колан от ковано желязо със скъпоценни камъни. После подаде ковчежето на една робиня, а друга й донесе сандъче от слонова кост.
Вътре намерих идолите на Сешат, египетската богиня на мъдростта, и на нейното мъжко съответствие, Тот. Между тях имаше свитък. Погледнах я изненадано, после извадих свитъка и макар да знаех, че не бива, не се сдържах и го разтворих леко, поемайки си дъх в очакване.
— Но това са писанията на Птахотеп*! – ахнах аз, искрено изненадана.
[*Египетски благородник, главен съветник на фараона от V династия Джедкара Изези (XXV – XXIV в. пр. Хр.). Смята се за един от великите мъдреци на древността. Най-известен е трактатът му за обучение на древноегипетската аристокрация в изкуството на бойните умения и управлението на страната. Обосновава култа към фараона като пряк потомък на небесните богове. – Б. пр.]
Тя се наведе да погледне над рамото ми.
— Преведени на арамейски от личния писар на царя. Чух, че обичаш знанието.
Запитах се какво още й бе казал царят за мен.
— Благодаря ти – казах искрено. Бях чела ученията на Птахотеп и преди, но не притежавах целия текст. – Тези писания са поне на хиляда години.
— Хиляда и четиристотин – усмихна се тя. – Но кой ги брои?
За малко да попитам как царят се бе сдобил с копие на този трактат, но разбира се, въпросът беше глупав. Бащата на царицата му бе дал цял град – можеше ли един свитък да се сравни с този дар?
— Царят чете тези писания често. А аз... – Царицата въздъхна. – Намирам ги за твърде банални. „Живей живота си със страст.“ Естествено, че как иначе! Може би ти ще откриеш повече смисъл в тях, отколкото намирам аз. А сега... надявам се, че си гладна.
Излъгах, че със слугините ми нямаме търпение да споделим храната й.
В компанията ни имаше само жени и затова освободих воала си от едната страна и разкрих лицето си. Ташер се облегна назад и неприкрито ме огледа.
— Не мислех, че разказите за теб са верни! Всеки придворен преувеличава добродетелите и качествата на царицата си. Но ти наистина си голяма красавица! Нека те погледна.
Не бях свикнала с ласкателства от друга жена. Цял живот виждах как жените ми хвърлят коси погледи, не казват нищо, докато не си тръгна, и само по-късно чувах, че са изричали хули и обиди. В този ден сърцето ми се стопли не от ласкателствата на Ташер, а от откровеността й.
— Майката на царя бе красавица като теб.
— Познавала ли си я?
— Няколко години.
Мълчанието й след тези думи ми подсказа, че има нещо или недовършено, или болезнено в историята. Не знаех кое от двете.
Похапнахме леблебия, леща и лучена яхния – „единствените неща, които намирам за годни за ядене тук“, каза тя, докато се бяхме излегнали на големия диван.
— Всичко е приготвено в собствената ми кухня. Израилтяните не палят огън в кухните по време на шабат.
— Кой тогава поднася на царя храната в този ден? – попитах аз, но Ташер махна с ръка, сякаш ми казваше, че е по-добре да не подхващаме тази тема.
Когато се нахранихме, тя подкани слугинята й да покаже на Шара и на останалите ми момичета личната й градина. После се усмихна на Яфуш и го заговори на език, който бях чувала само няколко пъти в живота си и за мой срам, не се бях постарала да науча. Лицето му грейна по странен начин и след като ми кимна, той се присъедини към жените. Но аз го познавах достатъчно добре и знаех, че няма да ме изпусне от поглед.
— Моят евнух също е нубиец. Най-добрите са от техния народ. Той е с мен от десетгодишна. – Отпусна се назад. – Сега най-накрая мога да ти кажа да не се засягаш, ако през тези първи дни на посещението ти виждаш рядко царя. Той наскоро си взе нова жена и... има някои задължения.
Поколебах се. И все пак той ми бе казал да отида в личната му градина! Как ли щеше да реагира Ташер, ако й споделях това?
— Колко съпруги има вече?
— Почти четиристотин – отвърна тя напълно невъзмутимо.
— Четиристотин...
— Да, знам. Но той е цар. Всеки брачен договор, който сключва, носи някаква печалба за царството му. Една царица не може да си позволи да бъде ревнива – а и защо? Коя от тях ще има собствен дворец? – разсмя се Ташер, свеждайки леко глава.
— Видях строежа. Чудесна постройка – отбелязах аз. – Не съм виждала по-красива.
— Но определено си виждала по-големи... Ах! – възкликна изведнъж и се надигна при появата на фигура, която отначало по погрешка сметнах за някой слуга. – Ето го моето съкровище – обяви Ташер, стана и целуна момчето, което изглеждаше смутено, после го хвана за ръка и го доведе пред мен. – Това е моят син, Итиел – обяви тя, положила ръка на гърдите му. Усмихваше се широко. – Итиел, това е великата царица на Сава.