Представи ме, като правеше пауза между всяка дума и леко го потупваше при изричането й: Великата. Царица. На Сава.
Усмихнах се на момчето, което всъщност не бе толкова малко – стори ми се, че е на около дванайсет години и в него вече се забелязваха ранните признаци на възмъжаването. То сведе глава и промърмори нещо вежливо, преди да се оттегли, очевидно облекчено, че царствените му задължения за деня бяха приключили.
— Той е моята радост – каза, сияеща от гордост, Ташер.
— И наследник на царя?
Тя въздъхна и седна отново до мен.
— Това тепърва ще го решава царят. Но Соломон в тези отношения следва египетските обичаи.
— Нима?
— Как смяташ, че са отсечени всички тези кедри в Ливан, как се изкопават суровините от мините, как са построени храмът и дворецът?
— Ангария – отвърнах аз. Египетският данък за принудителен труд.
— Да, налага се трудов данък. Вземат се работници най-вече от Севера – и те си го заслужават. Винаги му се противопоставят, той не може да ги остави да заговорничат постоянно. Дори администрацията на царя се ръководи според египетските обичаи.
Изненадах се от познанията й за управлението на страната. Имах друга представа за съпругите, омъжени да скрепят договорни отношения.
— И все пак Египет отхвърля идеята за един-единствен бог, а царят изповядва такава вяра.
— Така е, да. Но погледни на хълма, източно от храма на царя. Там ще откриеш олтари на Хамос*, суровия бог на Моав. Молох, Ашера**, както и Ау, и половин дузина други. Мястото е препълнено с техните капища, изваяни колони и жреци.
[*(Или Кемош) – западносемитско божество, споменато в Библията, бог на моавитите. – Б. пр.]
[**(Или Асират, Ашерту и др.) – ханаанска върховна богиня, Богиня майка, съпруга на върховния бог Ел. – Б. пр.]
— Забелязах. Но историите, които чух за гнева на този бог...
— На нас, жените, трудно може да ни се угоди. А истински мъдрият мъж се старае жените му да са щастливи. Акушерките казват, че деца се зачеват по-добре в ложе, изпълнено с радост, а не с горчивина – каза тя и се разсмя. – Както и да е, Израил е вече неразривно свързан с Египет. А ти, Македа... Имаш ли синове?
— Не. За голяма жалост на моя главен министър.
— О, жалко наистина. Трябва скоро да поправиш този пропуск. Но пък и ти не си омъжена, както чувам. Защо? – попита тя небрежно, държейки фурма в ръката си.
— И за кого да се омъжа? – попитах аз с усмивка.
— Как така, за царя, разбира се. За моя съпруг.
Потиснах с мъка порива си да се разсмея.
— Царството ми е много далече. Не мисля, че така ще се сдобия с много синове.
— Искаш да знаеш как жените тук зачеват със синове. Как го наричам „съпруг“, въпреки че той има толкова много жени – и то без да броим тези, които не са приети в харема като гаранция за мир и договор, нито наложниците.
— Наистина се чудех – признах аз.
— Не всички живеят тук. Как би било възможно? Някои от тях прекарват само една-единствена нощ с царя. – Тя се умълча, погледът й се зарея нанякъде. – Не отговаря много на представата за мечтания идеален брак, нали? Но с теб знаем, че мирът между народите е по-важен от бляновете на жените. Дори те да са царици. Но тези, които си тръгват, носят вече титлата „царска съпруга“ и получават много дарове и висок статут в родината си. А тези, които остават тук, живеят в безопасност и удобство, разполагайки с всичко необходимо.
Ташер се усмихна примирено, после продължи:
— Но ти... ти можеш да имаш всеки мъж, когото си пожелаеш. Обичаите на Сава не са като тези в Израил, не са дори като традициите в Египет. Кой може да ти каже дали да останеш, или да си вървиш? Но би трябвало да обмислиш предложението на царя. Той строи нов флот и на теб няма да ти се наложи да предприемеш отново онова ужасно пътуване по суша обратно до родината си – или ако решиш да отидеш до моята.
— Всъщност няма какво да обмислям. Не е имало предложение.
Ташер повдигна фурмата до устните си, оформи ги в съвършено О около нея и я отхапа наполовина.
— Мога само да предполагам как ще протекат преговорите между двете ви царства. Но познавам съпруга си много добре. Ще има предложение. Ако не заради богатството на Сава, то заради красотата на твоето изключително лице, ако някога решиш да му го покажеш.
Замислих се отново за поканата за градината.
Тя се усмихна.
— Но стига сме говорили за това. Опита ли вече от виното на царя?
В нощта, когато шабатът свърши, отидох до лагера си, за да ръководя церемонията и жертвоприношението към тъмната луна. Дори в Сава не го правех всеки месец – напоследък всъщност изпълнявах ритуала все по-рядко – но това щеше да ми бъде извинение да изляза от града.