Не ми позволиха да взема бавачката си или Шара – Хагарлат се бе погрижила за това, така че се сбогувахме със сълзи на очите, целунах ги по шиите и се помолих боговете да са благосклонни към тях.
Реших, че никога вече няма да се върна в двореца в Мариб, с неговите тъмни коридори и още по-тъмни спомени. Щях да живея до края на живота си в Пунт в мир и спокойствие.
Но веднъж призован, Алмака имаше други планове за мен.
ВТОРА ГЛАВА
Сънувах мъглата, която се спуска над планините преди мусонните дъждове. Мъгла с цвят на мляко, развълнувана от първите пориви на настъпващата буря, преди глухият тътен на потопа да се втурне надолу по планината. Потоп с пенлива пяна, капризен като променливите си цветове – първо бял, след това жълт, вече преситен от тинята. Вода, достатъчно смъртоносна, за да отнесе камила или дори къща, докато вилнее из някога сухите уади към шлюзовете и равнините, чакащи по-долу.
— Македа.
Отворих очи и се загледах през финия муселин над леглото към тавана. Светлината от лампите се виеше като змия по плочките на тавана, хвърляйки сенки по балдахина, който трябваше да ме предпазва от безмилостните комари.
Цикадите пееха. Дори и със затворени капаци на прозорците чувах оглушителния им хор. Между света на сънищата и този, където бях попаднала, те звучаха като неспирния пороен дъжд, който ме примамваше отново да заспя...
Усетих целувка по слепоочието си, пърхаща като криле на нощна пеперуда. Протегнах се със затворени очи, докоснах кичур коса, увих го около пръста си и го повдигнах към носа си. Топло коляно се плъзна до моето. Изгорелият в кандилото тамян бе отстъпил място на мускусния аромат на постелята, напоена с влагата на желанието, избухнало часове по-рано в пролетната жега.
— Македа – прошепна глас.
Това бе името, дадено ми от семейството на баба ми – име, което бях приела при идването си в Пунт, за да оставя наранената Билкис зад себе си.
Придърпах мъжа, търсейки солената му шия. Той изпъшка, пое си дъх за миг, сякаш да каже нещо, после тялото му покри моето.
Дори тогава си помислих, че чувам дъжда, барабанящ по покрива и преминаващ в грохота на наводненията. Когато останахме неподвижни, аз отново се унесох.
— Македа.
Въздъхнах дълбоко... от задоволство.
— Трябва да се събудиш.
Повдигнах натежалите си клепачи и го видях, подпрян на лакът – галеше влажното ми чело, а черната му коса се спускаше покрай лицето му като изящна рамка. Макар, чийто благороден баща служеше на моя в царския съвет. Макар, воинът, който беше дошъл преди две години, водещ със себе си още заселници от Сава, за да работят на златната мина и да запълнят гарнизона.
Макар, моята любов.
Притеглих го към себе си със сънлива въздишка, ръцете ми се обвиха около него.
— Все още е нощ.
— Да – прошепна той в ухото ми и късите косъмчета на брадичката му ме погъделичкаха. Този път, когато се отдръпна, не успях да го убедя да се върне. – Хайде, принцесо.
Шумолене на завивки... и аз останах сама в леглото.
— Къде?
Бяхме се измъквали от двореца посред нощ безброй пъти, за да се къпем в басейните на лунна светлина или за да се любим в овощните градини до изгрев-слънце, когато любопитните папуняци започнеха да се взират в нас от клоните на морингите*.
[*Род дървета, известни като „дървото чудо“ и „дървото, което никога не умира“. Срещат се в южната част на Индия и Северна Африка. – Б. пр.]
— Към голямо ново приключение.
— Не виждаш ли, че си ме изтощил?
Той се засмя тихо.
— Мислех, че е обратното.
— Ти си урната, която никога не се изпразва.
— А ти си кладенецът, който никога не пресъхва. Но сега ела.
Облегнах се на една страна. Изправен пред мен, той приличаше на бронзова статуя в някоя храмова ниша. В името на всеки знаен и незнаен за мен бог Макар бе истински красавец.
— Кажи ми, че ме обичаш.
Но когато устните ми се извиха нагоре в усмивка, той не ми отвърна по същия начин.
— Знаеш, че е така.
През очите му обаче премина странна сянка. Дали беше игра на светлината от лампата, в която маслото потрепваше в последни издихания, или наистина бръчките на челото му се изостриха?
Завесата на леглото се спусна зад него. Той започна да събира дрехите си.
Засмях се озадачено.
— Какво е това приключение, което не може да изчака до утре вечер?
— Ще видиш.
Пред вратата ми се разнесе тихо стъргане. Евнухът, даден ми от моята пралеля, винаги спеше пред покоите ми на втория етаж. Защо бе буден в този час?