Смела и неразумна...
Бях убедена, че Алмака отдавна ме е изоставил – още откакто напуснах границите на Сава, ако не и преди това. Но всеки друг бог би трябвало да познае душата ми и да приеме молитвите ми, ако изобщо беше такъв. Затова се помолих мълчаливо на боговете на това място, включително и на Безименния.
Издишах шумно и дръпнах резето. То се отмести лесно. Отворих вратата.
Видях кървавия залез на запад. Долових аромат на бадемов цвят и рози.
Излязох на терасата и пред очите ми се разкри гледка на тучна зеленина – висока градина пред покоите на царя, простиращи се на площ, вероятно около три пъти по-голяма от моите. През резбованите капаци на прозорците проникваше светлина от лампи. Дълги завеси, осветявани отвътре, се полюшваха нежно от вятъра на входа на отворената двойна врата.
Не се чуваше никакъв звук. Нищо освен съскането и пращането от факлите сред сгъстяващия се здрач на настъпващото лято.
Дали царят бе вътре? Нямаше значение; нямаше да рискувам да се натъкна на нещо неподобаващо, ако надникна, или да рискувам да бъда открита в стаята му като обикновена развратница.
Изпълнена с ярост, се обърнах, за да си тръгна.
— Почакай.
Гласът ме стресна – не виждах никаква фигура. А и това не беше гласът на царя.
Всъщност беше неговият глас, но звучеше различно.
Обърнах се бавно и видях фигура да се появява от най-далечния ъгъл на градината.
— Каква игра играеш с мен? – провикнах се аз, повдигайки гордо глава. – Какво ще си помислят придворните ти, ако дойдат в твоите покои? Какво ще си помисли новата ти жена и всеки, който види евнуха ми долу на стълбището?
Гневът, който бях сдържала през цялото това време, най-накрая избухна с пълна сила.
Той приближи до мен и аз видях, че не носеше нито скъпите одежди, нито бижутата, с които го бях видяла първия път – единствения път досега. Беше облечен в проста ленена туника и с наметало, а единственото му украшение бе един златен пръстен на ръката.
Сега разбрах от кого Тамрин черпи вдъхновение за стила си. Значи, този цар влияеше на всички около себе си дори и в най-дребните неща.
— Извикай евнуха си – рече той тихо.
— Ти ми писа да дойда сама.
Той приближи на ръка разстояние от мен.
— Загадъчна жена – прошепна царят. – Запълни цялата ми зала в мига, в който стъпи в нея. Извисяваше се над басейна. И все пак виждам, че си крехко създание. Ще ми позволиш ли да докосна ръката ти, преди да повикаш евнуха си? – попита той и добави с лека усмивка: – Той изглежда забележителен човек.
— Мисля, че обичаите на твоята страна не позволяват мъж да докосва жена, която не му е съпруга. Защо отправяш тази неподобаваща молба?
— Неподобаваща е пред очите на другите. Но ние сме сами. Искам само да докосна ръката, написала онези думи за мен. Ръката на загадъчната господарка. За мен това ще е по-ценен дар от всички скъпи подаръци, които донесе през пясъците.
— Не е ли достатъчно, че дойдох дотук от края на света? Че стоя сама на терасата ти против всички човешки закони, след като ти ме накара да чакам толкова дни?
Той сведе очи.
— Мислех си.... – поклати глава. – Какъв глупак съм.
— Какво си мислеше?
— Помислих си, че ще ми върнеш някакво послание. Нещо – дори да е само бележка с благодарност за подаръците ми. Чаках.
— Защо, когато съм тук? За какво изминах целия път, ако не за да говорим лице в лице?
Той повдигна глава и очите му проблеснаха твърдо.
— Нима наистина не знаеш как ми действат думите ти? Че ми вдъхват живот? Как ме съживяват – да, отеквайки като ехо на моите собствени мисли! Или си толкова отскоро на трона, все още не почувствала хладината на царската власт, че не знаеш нищо за самотата?
Извърнах глава встрани. Царят пристъпи към мен.
— Защо мислиш, че поисках да ми пратиш посланици? Ти, която отблъскваш царете мълчаливо?
— Защото, противно на всеки разум, предизвикателството привлича повече внимание, отколкото ласкателството.
Той се разсмя тихо.
— Значи, разбираш, аз съм момче, което просто подръпва плитката ти. И в замяна ти ми зашлевяваш плесница. Надменност, ласкателство, съблазняване – бих отхвърлил всичко това. Но ти, ти ме зашемети с историята си за градината.
Не му признах, че написването на тези думи ме разтърси дълбоко.
След един безкрайно дълъг миг аз най-накрая протегнах ръка.
От устните му се изплъзна тиха въздишка, когато той докосна пръстите ми – внимателно, сякаш ръката ми бе птица, която можеше да излети.
Докосна с палеца си боядисания с къна нокът на един от пръстите ми, изви ръката ми нежно, като че ли се опитваше да прочете изписаното от вътрешната страна на китката ми. Продължи с палеца си по останалите пръсти, сякаш никога преди не беше виждал подобна гледка.