— Няма да имаш златото на Сава...
Той разпери ръце към двореца си и в посока към храма.
— Защо ми е нужно злато?
— Няма да имаш средства за друга жена!
Царят се разсмя.
— Смяташ ли, че друга жена е това, от което се нуждая най-много?
— Тогава защо предприех това пътуване? – попитах аз.
— Мислех, че си мъдра – каза той, обръщайки ми гръб.
— Не мога да се върна с празни ръце. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Съветът ми настоява за война.
Соломон махна с ръка.
— Ще изпратя дарове да успокоят съвета ти. Има и други маршрути за керваните ти. На изток, към големия залив, между двете реки...
Потиснах надигащата се паника, търсейки и най-дребния знак как да променя капризното му решение. Бях подготвена за много варианти. Но не бях предвидила това.
Представих си дъската за сенет между нас, фигура, която се жертва, за да подмамиш противника си.
Подпрях ръце на стената.
— Както ти си уморен от съюзи и договори, така и на мен са ми омръзнали подаръците. Както изглежда, сме в безизходица – казах, като се опитвах да звуча спокойно и да потисна усещането, че може би ще ми прилошее всеки момент.
— Така изглежда – прошепна той.
Някъде в здрача птица извиси глас и запя своята нощна песен. Майка повика децата си да се приберат у дома.
— Не мога да си тръгна преди късната есен. Затова нека да направим разходката из града, както и пиршеството, което искаше.
По-скоро почувствах, отколкото видях погледа, който ми хвърли през рамо.
— До утре, царю Соломон – казах аз и се оттеглих.
Нека си мисли, че е победил.
Тази нощ, след като се върнах в покоите си, се затворих във вътрешната стая и се облегнах с гръб на вратата. Докоснах челото си.
Миг по-късно свалих воала си и повърнах в нощното гърне.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Бях смела. Бях неразумна.
А сега трябваше да бъда мъдра.
Египет бе слаб. Балеазар беше нов на трона. Корабите не бяха готови. И със сигурност аз нямаше да измина този път отново.
Как беше възможно само след един разговор да имам по-малко, отколкото когато пристигнах, по-малко, отколкото преди да поема на това пътуване?
Разполагах с шест месеца. Шест месеца да променя решението на мистериозния цар.
За да подсигуря бъдещето на Сава.
Но докато лежах и размишлявах в мрака, не открих никакъв изход. Нямаше да го трогна с тамян или със злато. Беше му дотегнало от договори. Презираше ласкателствата. Чудех се колко ли жени го бяха отблъснали, пробвайки да го спечелят с обичайните хитрини.
Той искаше да ми покаже града си. Но не за да получи възхвалите ми – със сигурност бе чул множество такива.
Бе изучавал ръката ми, сякаш тя бе чудо.
Значи, се нуждаеше от нещо, което да боготвори.
Но той самият бе обявил своя бог за най-велик от всички.
Беше се пренаситил със злато и богатства и все пак непрестанно трупаше още и още, сякаш неспособен да спре.
Тогава искаше да го почитат високо. Но и това бе постигнал.
Пуснах косата си и излязох на терасата, за да потърся съвет от безстрастната луна. Какво можеше да впечатли цар, комуто завоеванията вече не носеха радост?
Въздъхнах и се обърнах, канейки се да вляза обратно в покоите си, когато забелязах движение на един от покривите под мен. Мъж обикаляше по ръба му, загледан в небето също като мен допреди малко.
Кой ли бе той, почудих се аз. Търговец? Писар? Какви ли мисли го вълнуваха в този късен час, какво тревожеше неспокойната му душа? Доставката на делвите със зехтин? Недовършено поръчение, когато здрачът се спускаше над източното небе?
А луната сияеше еднакво за нас – за царицата и за обикновения човек.
Дали царят крачеше също така нервно на своята тераса? Какво му пречеше да намери покой? Не нечия вражеска войска. Не и липсата на жена, която да стопли леглото му. Алмака бе свидетел, че той можеше да има по една за всяка нощ и въпреки това за цяла година да не се види с всичките си съпруги.
Наричаше ме Загадъчната господарка. Но аз се намирах в безизходно положение.
„Има някои неща, които искам да узная за теб – бе казал той. – Искам и ти да разбереш някои неща.“
Погледнах към покрива отново, но мъжът го нямаше. Дали и той щеше да се върти в постелята си и сънят щеше да бяга от него също като царицата, чиито покои бяха на един хвърлей камък от неговия дом.
На следващия ден излязох на разходка с царя и малка свита слуги – неговите и моите. Шара цяла сутрин бе мърморила за торбичките под очите ми, потупваше ги с мляко, очерта ги с по-дебела линия кол от обикновено. Умората ми се изпари в мига, в който видях царя, който ме чакаше в градината на двореца, сякаш никога не бяхме разговаряли насаме, а какво остава да е искал като момче да докосне ръката ми.