„Този, който слуша, ще стане повелител на най-ценното.“ Или поне така казваше мъдрецът Птахотеп, чиито слова четях през тези последни тревожни дни.
Бях дошла с намерение да бъда чута. Щях да поправя тази грешка.
Сега. Днес. И всеки следващ ден, докато дойде време да се завърна на юг с кораби под моя флаг.
Слязохме в долната част на града. Не позволих на слугите си да донесат паланкина, защото исках да се разтъпча. Сведох вежливо глава, когато Соломон ми посочи първоначалния град на неговия баща – терасирания Мило; стария дворец, в който сега бяха настанени много от съветниците и началниците на стражата му; кулата, която пазеше извора Гихон, от който градът черпеше водата си.
— Всичко това, от двореца до храма, който виждаш на хълма, съм построил аз – каза той, като махна с ръка.
— Къде се намираше храмът ви преди? – попитах аз.
— Храмът ни беше обикновена шатра. В миналото народът ни е бил същият като твоя – номади. Такъв е бил и нашият бог.
— Баща ти е построил града. Защо не е построил и храм?
— Баща ми беше воин, убиец на много мъже. Не на него е било писано да изгради дома на Йехова.
— А твоите ръце не са ли изцапани с кръв?
— Има ли владетел, по чиито ръце да няма кръв? Ако не по дясната, то поне по лявата? Твоите чисти ли са?
Разбира се, не беше нужно да отговарям.
— Храмът се издига на мястото, където баща ми издигна олтар на нашия бог, на същото място, където на Авраам е било наредено да пожертва сина си.
Колко дълго можехме да си бърборим, все едно бях дошла единствено за да се разхождам из града му и да възхвалявам уменията на финикийските строители?
— Чувала съм тази история – подех аз. – Мислиш ли, че Авраам наистина е щял да извърши жертвоприношението?
Той поклати глава, после ме погледна.
— Кой знае на какво е способен човек в името на своя бог?
— Дали е така заради божията власт над хората, или заради вярата на хората в него?
Царят сви рамене.
— Има ли разлика?
Минахме през пазара и появата ни предизвика незабавна суматоха. Търговци, жени и селяни се отдръпваха встрани, свеждайки ниско глави. Соломон явно се наслаждаваше да спира при всяка сергия, да помирисва кайсиите и наровете, както би направило обикновено селско момче. И разбира се, всеки търговец настояваше да си вземе каквото пожелае – без съмнение, за да може да се хвали след това, че царят харесва стоката му. Не бях дошла, за да се тъпча с кайсии, хрупкави сладкиши или козе сирене, а правех точно това, защото той всеки път ми подаваше да опитам, прикрита зад воала си.
— На царицата й харесва! – обявяваше царят тържествуващо.
Изкачихме се отново по хълма, на път към двореца.
— Нима другите божества не ревнуват, че си издигнал толкова величествен храм за Йехова, но не и за тях?
— Построих множество олтари за съпругите си.
— А твоят бог не се ли гневи?
— За мен няма друг бог. Както виждаш, това е единственият храм вътре в града ми.
— Как разчиташ на богата реколта, на ползотворна търговия? На плодородието на полетата и плодовитостта на жените? Нима твоят бог властва над всичко това и над мълниите, и над гостоприемството...
— Той е богът на всичко сътворено.
— Култът към един-единствен бог се провали напълно в Египет. Наистина ли смяташ, че такава религия може да оцелее?
— Ако почиташ правилния бог.
— Но те са толкова много! А ако си направил грешен избор, не се ли тревожиш, че ще бъдеш заличен от паметта на хората като Ехнатон?
— Не – отвърна той тихо. – Защото истината е, че моят бог ме избра, а не аз него.
Замълчах.
Не можех да не се замисля за деня, в който бях обявена за върховна жрица. За всеки ритуал, който бях ръководила. За нощта, в която бях предложила единственото си ценно нещо на бог, който не бях почитала до този миг.
Аз бях избрала Алмака. Дали Алмака също ме бе избрал?
Забелязах, че Соломон ме наблюдава.
— Откъде си сигурен, че богът те е избрал? – попитах небрежно аз. – Защото е дошъл в съня ти? Веднъж сънувах триглава коза.
Той вдигна камъче от земята и го метна встрани.
— Защото никога не ми се е налагало да си задавам този въпрос.
Не казах нищо.
— Смръщила си вежди, царице Билкис.
— Просто се чудех дали е вярно, че никой не е чувал ударите на чукове, когато са били дялкани камъните за строежа на храма ти.
— Вярно е.
— А, но също така разбрах от един пъргав папуняк, който долетя до прозореца ми, че духовете са построили храма по тъмни доби.
Соломон се усмихна и каза:
— Този папуняк е известен с умението си да си разкрасява историите. – Вгледа се отново в мен. – Въпреки че съм установил, че в тях винаги има някаква истина.