— Този млад мъж – каза Соломон, слагайки ръката си зад врата на Иеровоам – ми е като син. Моята гордост, макар да не ме радва особено често – допълни шеговито.
Любимецът му се нацупи престорено.
— Той е свръхблагочестив и се вслушва прекалено много в дрънкането на моя пророк, и твърде често ме занимава с досадни неща. Все още не се е научил, че не е здравословно да предизвикваш цар, но все пак е млад и в крайна сметка аз ще го надвия! Той ме държи нащрек, така си е – завърши Соломон и потупа младежа по рамото. Въпреки язвителните думи благоразположението на царя бе очевидно.
— Царят цени своя пророк дори и само защото той понякога му противоречи – каза Иеровоам.
— Така е – кимна Соломон. – Всеки, който се съгласява прекалено лесно с теб, никога не казва истината.
Не споменах, че в моя двор откритото несъгласие може да доведе до удушаване на провинилия се.
Гласно се възхитих на танцьорките и на музикантите. Но забелязах, че царят се бе отдалечил и затворил в себе си.
След вечерята се излежавахме, като се оплаквахме от препълнените си стомаси, което бе всъщност похвала за кухнята му и екзотичните ястия, поднесени на трапезата.
После главният му писар, Елихореф, дойде да ни забавлява с истории за Яков и другите патриарси на култа към Йехова.
— Не знаех, че писарите могат да бъдат толкова забавни, да обичат не само писаното слово, но и да разказват толкова сладкодумно – възкликнах аз.
Разбира се, това бе само наполовина вярно; в домакинството на баща ми писарят, когото някога подкупвах, за да ме пуска в библиотеката си и до свитъците, беше чудесен разказвач, макар аз да бях единствената му публика.
Забелязах, че царят се взира във воала ми, сякаш се опитваше да долови чертите на лицето ми под него, така както майсторът сглобява мозайка въпреки липсващите парченца.
— За тях историите имат живот, доловим за нас – каза царят. – Ценя високо преданията. Те са хоросанът, който скрепява идентичността на един народ. Напомнят ни за това как сме се споили в едно цяло. Затова окуражавам всички изкуства, музиката, поезията... както много добре знаеш, господарке. Как иначе можем да стигнем до съзнанието на божественото... или на демоните, които ни измъчват?
Погледът му се насочи към очите ми, после отново се плъзна по воала.
С внезапна яснота осъзнах, че мистерията на моето лице го интригува много повече от реалността, която би могла да се разкрие някога пред очите му.
Как ме радваш и гневиш едновременно...
Този мъж не искаше обикновени преговори. Както не искаше бог с изваян образ или жена без мистерия.
Вече започвах да разбирам.
По-късно вечерта, след като се извиних от името на цялата ни група, обяснявайки, че ще задремем по диваните – „Виж, слугините ми вече са почти заспали“, казах аз – се измъкнах от покоите си заедно с Яфуш и отново изкачих стъпалата към градината.
Царят ме чакаше и не можех да сбъркам изражението, което се изписа по лицето му, когато ме видя.
— Опасявах се, че никога повече няма да се появиш в градината ми – рече той, пристъпвайки към мен. – При тази мисъл по време на вечерята ме налегна меланхолия.
— И все пак, ето ме – казах аз. – Както ти спомена, никъде другаде не е възможно човек да се усамоти. Прости ми, ако съм те засегнала.
— Вчера не се чувстваше много добре – каза той, като сведе леко глава и ме погледна в очите.
— Няма откъде да го знаеш, не си толкова мъдър и всезнаещ.
— Забрави ли, че съм израснал в харем? Разбирам мълчаливия език на жените много по-добре от повечето мъже. По-добре от някои жени, дори смея да твърдя.
— Алмака знае, че имаш достатъчно жени, за да говориш този език напълно свободно.
Той се разсмя и звукът премина през градината като лек вятър.
— И се преструваше много добре, че се интересуваш от моите строителни дейности.
— Не се преструвах. Или си забравил, че моята страна е земята на големия язовир и на множество големи храмове?
— Не съм забравил.
Седнахме. Когато дойдох първия път, тук имаше само един стол, а сега бяха два – сложени не един срещу друг, а един до друг, на близко разстояние, но леко под ъгъл.
Умно.
— Кажи ми кой храм обитава твоят бог? – попита Соломон.
— Всичките – отвърнах с лека изненада. – Богът ми се намира на всяко място, което луната докосва. Така е и със слънцето. Затова, светилищата са отворени към небето.