Надигнах се на лакти, вече напълно разсънена.
Макар се върна, в едната си ръка държеше везания ми кафтан, другата бе протегната към мен.
Намръщих се и станах от леглото.
— Бързо – каза той, минавайки отново зад завесата. Наблюдавах го как покрива и препасва саронга си над жилавите си бедра.
Когато посегна към меча си, разбрах, че няма да се къпем. Облякох се.
Макар дойде и коленичи пред мен с чехлите ми, като ги плъзна една по една на ходилата ми. Точно преди да се изправи, ме погледна. Това бяха същите очи, които ме следваха, сякаш бях самото слънце, когато за първи път бе дошъл тук, за да стане началник на гарнизона и скоро след това на дворцовата стража. Но тази вечер в тях имаше нещо повече, някаква странна надежда.
— Любов моя, какво става?
— Ела – изправи се той и ми подаде воала.
Навън Яфуш беше не само буден, но и чакаше с факла в ръка; светлината от пламъка се отразяваше от лъскавата му нубийска кожа, златната халка блестеше на ухото му. Погледнах го, после се взрях отново в Макар. Откога любовникът ми действаше заедно с моя пазач?
Изведнъж се зачудих дали Макар не бе уредил тайно да се оженим тази вечер. Колко пъти бяхме говорили за това в нашето градинско ложе под звездите?
Принцесите не избират сами мъжете си. Но пък и през изминалите шест години на изгнанието ми баща ми не бе направил някакви уговорки за мен.
Доколкото знаех, Садик бе споделил тайната за моето поругаване преди смъртта си. Досещах се, че Хагарлат имаше пръст в разгласяването на това.
Макар, моят лечител, знаеше, че не бях влязла девствена в леглото му. Нито веднъж не ме попита за първия ми трагичен опит. Когато се озовах в прегръдките му, най-сетне открих себе си и изпитах благодарност за всичко, което ме бе довело тук, защото красотата на тези дни надви ужаса на онези нощи. С мен, изгнаничката, Макар нямаше полза от благородния си произход. Аз не можех да го облагодетелствам по никакъв начин – роднините на Хагарлат бяха заели целия съвет и най-престижните позиции в Сава. А и той никога не се бе опитвал да спечели богатство чрез мен тук, в Пунт. Аз също не бях спечелила любовта му насила, с властта си.
Всички тези мисли преминаха през главата ми, докато слизах по първите три стъпала пред покоите ми.
Тайна сватба. Усмихнах се сама на себе си. Без повече въпроси тогава.
Последвах ги по коридора към двора на приземния етаж и навън, през колонадата. Градините бяха осветени, цикадите пееха в пълна хармония. Посегнах да уловя ръката на Макар. Той допря пръстите ми до устните си, без да ме погледне.
Погледнах встрани, към Яфуш. По мускулестите му ръце и безизразното лице човек не би могъл да познае, че е лишен от мъжкото си достойнство. Но какво му бе казал Макар, че челото му бе толкова свъсено? Нима поводът за излизането ни не беше радостен? Защо никой от тях не изглеждаше доволен, че ме води натам, накъдето отивахме?
Нещо не беше наред.
Когато минахме през малката северна порта, сърцето ми вече туптеше силно като барабан и се блъскаше в ребрата ми, и аз нямах никакви романтични очаквания за моринги или сватби.
Спрях, отказвайки да продължа.
— Къде ме водиш? Кажи ми сега.
Макар се обърна и за миг не го познах. Никога не ме бе гледал така – без в очите му или на устните му да играе усмивката, запазена специално за мен. Но сега, на светлината на факлите, това определено не беше изражението на мъж, запътил се да се ожени за любимата си, а на човек, борещ се със самия себе си, прикриващ някаква тайна.
— В храма. Един кораб пристигна вчера на пристанището.
Един кораб? Беше късно в този сезон за кораби дори и от Египет.
— Какво общо има това с нас?
— По-добре е да видиш и чуеш сама.
Погледът ми се премести към скалистата равнина, неравномерният й склон бе осветен от лунното сияние и от слабата светлина на факлите на хълма отвъд, виещи се като змии по пътя към храма.
— Македа – каза Макар и се поколеба. Когато се обърнах, на лицето му бе изписана горчива болка. – Само не забравяй: никога не съм те мамил.
Изгледах го удивена от тези думи.
— Мисля, че е най-добре да отидеш в храма, принцесо – каза Яфуш.
Погледът ми се стрелкаше между двамата, но те не проронваха и дума.
— Нито един от вас ли няма да каже нещо? Тогава нека да разкрием загадката!
Повдигнах робата си и тръгнах пред тях, а сърцето ми биеше бясно в гърдите ми.
Изкачих пътя до храма, покрай каменните надгробни плочи на предците ми. Стъпките ми звучаха прекалено шумно сред жуженето на насекомите, всяка крачка бе едновременно твърде бърза и твърде бавна.
Една тъмна фигура чакаше на върха на хълма. Дрехите издаваха, че е жрец. Под лунната светлина проблясваше бръснатата му глава и разбрах, че е главният жрец. И той ли участваше в тази все по-неразбираема мистерия? Когато пристигнахме, той вдигна длан, за да ме благослови, гласът му прозвуча дрезгаво в тишината на нощта: