Наистина мислех така. А и ми се струваше, че за такъв разговор копнееше той. Но също така знаех, че ще ме разбере. Може би се надявах, че той ще хвърли светлина върху видението, което бях имала вчера. Но вместо това Соломон сведе глава и закри лицето си.
Остана така много дълго време.
— Как ме пронизваш... – каза той накрая с тих, дрезгав глас. – Как ме нараняваш, когато изричаш тези думи.
— Как те наранявам? Това са просто празни размишления. Забрави ги, ако ти причиняват болка.
— Не мога да ги забравя. Защото знам, че са истина. И ето ни, двамата седим тук, рожби на любовта, изпълнени с толкова мрачни мисли! Познавала ли си любов, която да не е такава?
— Любовта на майка ми.
— А друга?
— На Шара, моята слугиня.
— Любов на мъж.
Седях мълчаливо.
— Ах, разбирам – каза той тихо. – Тогава ти завиждам, защото притежаваш нещо, което малцина владетели имат.
— Вече не го притежавам – казах аз и се изправих, за да си тръгна.
Той ме хвана за ръката.
— Не си отивай. Не още.
— Ще остана, ако ми отговориш на един въпрос.
— Какъв въпрос?
— Какво желаеш повече от любовта?
И той ме пусна.
— Почини си добре, Сава.
Тази нощ, когато се завърнах в покоите си, дълго след като всички от свитата ми бяха заспали, останах будна и преглеждах писмата му на светлината на лампата. Припомнях си и моите ред по ред.
Чак на разсъмване се спрях на едно-единствено изречение.
Дори и боговете искат да бъдат опознати и разбрани.
Думите, които го бяха трогнали от самото начало, изречени и записани от ръката ми в болезнен за мен миг.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Потта се стичаше на тънки струйки под роклята ми и дори под покривалото на царската носилка постоянно ми се налагаше да гоня мухите. Така беше през целия път до Гезер, докато стигнахме до древните побити камъни* на града и най-накрая усетихме ободряващия морски бриз.
Тук, в Гезер, се срещнахме с Халхариб и Ниман. Соломон се разсмя при изненадата, която се изписа на лицата им, когато като по чудо се появихме край масата в царската зала същата вечер.
Беше месецът, който израилтяните наричаха тамуз**.
С изключение на Празника на седмиците, Шавуот* * *, по време на който бродих из коридорите на двореца и после прекарах седем неспокойни дни в савейския лагер, и двата периода на тъмната луна от пристигането ми, с царя прекарвахме време заедно всеки ден.
[*Прочути високи камъни, стоящи изправени около Гезер. Предполага се, че са били част от религиозно светилище на ханаанското общество. – Б. пр.]
[** Четвъртият от дванадесетте месеца в еврейския календар. С месец тамуз започва лятото. – Б. пр.]
[***Известен ни като Петдесетница в християнството. На този празник евреите отбелязват получаването на Тората от Бог. Буквалният превод на думата е „седмици“. Чества се седем седмици след Пасха и в библейските времена е съвпадал с жътвата. – Б. пр.]
Излизахме извън града, за да нагледаме маслиновите дървета, и обикаляхме хълмовете, за да се радваме на младите агънца. Промъквахме се в зимниците и в безбройните тунели под града като деца, а Яфуш и стражите на царя ни следваха с факли, привели високите си тела сред влажната тъма.
Съгласявах се на всяка разходка, тържество или разглеждане на държавен въпрос, на всяко приключение, след което неизменно продължавахме разговорите си или споровете на вечеря сами на покрива на неговата градина.
Усещах с нарастващо притеснение как дните неумолимо текат. Не бях постигнала никакъв напредък по отношение на споразумението ни – дори не бях направила опит да повдигна отново темата – в сравнение с деня, в който пристигнах тук.
Въпреки че осъзнавах това, си налагах да не мисля по въпроса. С този цар, който веднъж вече бе отхвърлил предложението ми за съюз, не биваше да се действа така. Беше едва лятото. Имах време.
Царят до такава степен пренебрегваше харема си, че втория път, когато Ташер ме покани да я посетя, го спомена, многозначително повдигайки вежди.
Е, нямаше какво да направя по въпроса, нито за слуховете, които – без съмнение – обикаляха из помещенията на харема.
Вечерта, когато се присъединихме към тях, Халхариб говореше въодушевено за новите укрепления на Гезер и сводестите му порти и изглеждаше възбуден от всичко видяно.
— А ти, царице моя, как се чувстваш? – попита ме той, влагайки очевидно двусмислие в думите си, когато останахме за миг насаме в коридора.