Това бе въпросът, нали?
— Достатъчно добре.
Не му казах – нито на Ниман – за битката на характери, която водех в личен план, този сблъсък на умове и невидими тактики.
— Мисля... – Халхариб, най-непоклатимият и рязък мъж сред съветниците ми, присви устни, подбирайки внимателно думите си може би за първи път, откакто го познавах. – Мисля, че за Сава ще е добре да сключи съюз с този цар. Видях с очите си движението по пътищата му. Изглежда, този мъж е обречен на благоденствие.
И това идваше от устата на съветника, който нямаше търпение да започне война!
— Кой е този човек, който е влязъл в кожата на Халхариб и сега стои пред мен? – пошегувах се аз.
За миг наистина се разочаровах от Халхариб. Нима никой нямаше силите да устои на нарастващото влияние на това ново царство – и на омайващата харизма на този цар?
Ниман се намръщи и аз си спомних думите на Соломон за него. Той е амбициозен.
— Ще говоря с царя за това от твое име, братовчедке – рече той.
Разбира се, че щеше да го стори; кой амбициозен мъж не би искал да нарича царя свой „роднина“? А и с такъв брак, който бе малко вероятно да доведе до раждането на наследник, без съмнение Ниман се надяваше, че мога да посоча него на престола след време.
— Ще си помисля – отвърнах аз, макар да нямах такова намерение.
В Мегидо*, важното средище по крайбрежния път и административен център на Севера, обиколих пазарите, давах мнението си, когато царят го искаше, после го обмисляше, сякаш нямаше никакви съмнения в нашите бъдещи търговски взаимоотношения.
[*Древен град, известен и като Армагедон, разположен на главния търговски път между Дамаск и Египет. – Б. пр.]
Посетихме останките на древен храмов комплекс, а след това отидохме до прочутите царски конюшни, за които бях слушала много. Никога не бях виждала толкова коне, колкото в конюшните в Йерусалим, но броят на тези в Мегидо ме смая.
Колко грациозни и красиви бяха тези животни! Не споделих с никого, че ги възприемах като част от бъдещето на Сава и нямах търпение да притежавам пълни конюшни. Въпреки че царят бе посредникът в търговията с египетските коне, не споменах нищо; имаше достатъчно време за това – след като се договорехме за корабите, които може би щяха да пренасят животните до нас, ако се справех с мисията си.
— Имам дар за всеки от вас – каза Соломон с видимо удоволствие. – Изберете си кон, ваш е. Но нека първо ви покажа тези, които трябва да изберете.
— Прекалено много е – възразих аз.
Царят ни поведе до три отделения, без да спира да говори за кръвни линии и породи. Възкликнах при вида на черната кобила и казах, че е прелестна. Погалих я между очите, но не пропуснах бързите погледи, които си размениха моите съветници, когато смятаха, че не ги виждам.
Уахабил нямаше да позволи да бъде купен толкова евтино.
Обиколихме новите укрепени стени и после хранилището с колесници – хиляда на брой, които Ниман огледа с алчен поглед, явно забравил, че те не бяха особено практични за терена на Сава.
На втората сутрин служителите привикваха царя настрани два пъти. Когато се върна, бе намръщен и със стиснати зъби.
— Разкажи ми историята – помоли той, докато се излежавахме под балдахина в градината на двореца на третия ден. – Онази, за градината. Умолявам те.
— Ще направя нещо повече – казах аз и отидох да откъсна няколко цветя. Свързах ги заедно и закрепих двата края. Царят сведе глава, докато аз поставях венеца на главата му.
— Ах – възкликна той и за миг придоби отнесено изражение.
— Цветята се появиха на земята и после настъпи времето за песни – подех аз. После му изпях една от песните на Шара. Соломон се взираше усмихнато в мен, без да откъсва поглед от лицето ми. – Макар да носиш корона, ти не си цар – прошепнах аз, – а малко момче, влязло в градината, за да откъсне лилии.
— Ти си лилия сред обикновените храсталаци – рече тихо той. Но вече не се усмихваше.
— Какво има? – попитах, когато царят се умълча.
— Коя си ти, господарке, коя си ти всъщност?
— Коя съм аз ли? – отвърнах с престорено спокойствие. – Аз съм пастирката в градината, разбира се.
— Извърни очи от мен. Те ме омагьосват. Но умолявам те, нека да видя лицето ти.
Не помръднах. А след миг един от хората му дойде тичешком при нас.
— Царю!
Дори тогава на Соломон му бе нужно още малко време, преди да отмести погледа си от мен.
— Царю, пратеник от Цемараим. Имало е сблъсък.
И Соломон се изправи веднага и се отдалечи с бързите си като на газела крака, все още с венец на главата си.
Той ме включваше в много от делата на двора, като дори ме помоли да отсъдя по няколко по-незначителни дела в ролята си на гостуващ владетел.