— Разбирам. Значи, жената е изкусителка и тласка мъжа към падение?
Усещах впития му в мен поглед, изучаващ ме внимателно, докато седяхме навън под звездите.
— Слабият мъж обявява жената за изкусителка и й заповядва да се покрие от главата до петите. Силният мъж прикрива чувствата си и не казва нищо. Аз трябва да поддържам мира с народите на моите съпруги, въпреки че не почитам техните божества.
— Трябва също да поддържаш мира и със съпругите си, затова им издигаш капища, където да почитат боговете си.
— Моят бог не се нуждае от тях, не ги принуждава да го почитат. Той знае, че аз принадлежа само на него.
Не казах това, което ми се искаше: „А ако някоя твоя съпруга отиде в леглото на друг мъж, все още ли ще си убеден, че сърцето й принадлежи само на теб?“.
Вместо това казах:
— Мъж, който подчинява закона на своята воля, е опасен.
Соломон се умълча и после каза:
— Аз не подчинявам закона на моята воля. Аз го разбирам. Много по-опасно е да следваш закон, без да го разбираш. Искаме ли децата ни да правят винаги това, което им казваме, само защото им казваме, че така трябва да се прави, или от страх от наказание? Или се надяваме, че те ще пораснат и ще могат да преценяват сами кое е редно и кое не, за да вземат самостоятелно правилното решение? Ние не сме деца, нито пък можем да си позволим да мислим като такива. Да позволяваме един ден на някой човек да живее в царството ни, а на другия – да го пропъждаме. И въпреки че отначало сме пощадили живота му, на следващия ден да искаме смъртта му, макар всеки закон в света да казва: „Не убивай“.
Винаги имаше умен отговор. Винаги казваше нещо, което отчупваше парченце от сърцевината на моята увереност.
Соломон се умълча и хвана ръката ми в своята. Беше ни станало навик – царят да ме хваща за ръка, сякаш бяхме деца, да я държи понякога силно, друг път с благоговение, както бе направил първата нощ – като птица, която може да отлети всеки миг.
Чаках го да отправи молбата си – за още от нашата история в градината, да види лицето ми, да избягаме от двореца, да поиска от мен което и да е непредсказуемо нещо.
— Коя е тая – проговори той тихо, докосвайки един от пръстените ми, – що блещи като зора, хубава като месечина, светла като слънце?*
[*Песен на песните 6:10. – Б. пр.]
Погледна ме и повдигна пръсти. Но тъкмо когато си мислех, че ще свали воала ми, той просто проследи нежно очертанията на лицето ми през плата.
— Ти бягаш, когато те преследвам – прошепна той. – Става ми студено и ти приближаваш. И това, което искаш от мен, не е това, което истински желаеш.
Затаих дъх под копринения водопад пред лицето ми.
— Напротив, това е.
Миг по-късно си тръгнах.
От пристигането ни преди два месеца бях виждала Тамрин само няколко пъти. Колко далечни ми се струваха нашите нощи в двореца. Но и самият дворец ми се струваше като част от сън, като нещо полузабравено.
Той се поклони ниско в деня, когато го видях в лагера извън Йерусалим, придворен в тялото на повелител на кервана, най-накрая.
— Тамрин! През цялото време си мислех, че си отвъд Дамаск.
— Моята царица е истински оракул – отвърна той. – Заминавам утре.
— Щом те зове сърцето – казах аз.
Някога смятах, че погледът му е див. Но сега, въпреки че се усмихваше, видях, че е някак измъчен.
— Предполагам, че е така. Но не се бой, господарке. Ще се върна навреме за зимата.
Зимата.
— Ах, ориста на търговеца – прошепнах аз.
— Как вървят преговорите, царице?
— Нека не говорим за това.
— Царят е глупак, ако ти е отказал нещо – рече тихо Тамрин.
Погледнах за миг встрани, после казах с насилена усмивка:
— Ще дойдеш ли в двореца да вечеряш с нас, когато се върнеш?
— Ще закопнея за прилична храна и изискани обноски много преди да се завърна – каза той, но погледът му вече се бе отправил отвъд лагера. – А, ето го надзирателя ми. Моля да ми позволиш да се оттегля, господарке, и да благословиш пътуването ми.
Изпълних и двете му молби и го наблюдавах как се отдалечава.
Тази нощ, в градината на покрива, царят се загледа в долните части на града. Бяхме сами, защото преди няколко дни бях започнала да отпращам Яфуш по-рано.
— Какво ще ми дадеш? – каза той най-накрая, без да ме поглежда.
— За какво?
— В замяна на това, което искаш от мен.
И тогава се обърна. Познавах проницателното лице на практичния мъж, който стоеше пред мен.
— Още не съм казала какво искам от теб.
— Искаш корабите ми да акостират в твоите пристанища. Твоите пристанища обаче не могат да ги поберат. Хората ми те разпитваха надълго и нашироко за структурата на градовете ти, за пътищата ти, за бреговете ти. Нуждаеш се от работна ръка, която да разшири пристанищата ти, и от мен – за да подпомогна търговията ти по море.