За миг наистина си мислех, че ще ме удари – толкова силно трепереше от ярост. Имаше ужасяващо изражение.
— Мислех те за мъдра. Сега разбирам, че съм сгрешил – каза той и се прибра в покоите си.
Остави ме там, сама на покрива.
Всичко свърши. Съсипах го. Съсипах бъдещето на Сава. Аз лично бях погубила страната си.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Провалих се. Загубих всичко.
На втория ден, след като излязох от вцепенението си, изпратих местните слугини, които ми бяха дадени, за да ми помагат, на някакви измислени задачи – едната в кухните да поиска савейско ястие, което уж ми се бе прияло, другата – за свежи цветя за покоите ми, а останалите – на пазара, за да научат новини.
— Съпругите на царя ревнуват – каза най-голямата ми слугиня, когато другите излязоха и останахме само тя, аз и Шара. – Никоя от тях не е била с царя от повече от месец, с изключение на времето на тъмната луна. Чух идумейката и жената от Хамат да си говорят. Но Наама и дъщерята на фараона не се тревожели за това, а само за специалното благоразположение, което царят ти оказва. Те се безпокоят, че ако се омъжиш за него, царят ще предпочете сина, който ще му родиш, пред техните. Вече два пъти момичето, което Наама ни изпрати, ме пита кога си тръгваме, преструвайки се, че иска да остане с нас възможно по-дълго. Но ние знаем, че въпросът идва от нейната господарка, която постоянно я привиква при себе си под предлог, че иска да прати дарове за нас и за теб.
— Е, разбира се, не съм мислила, че ще бъде другояче – казах аз.
— Страхувам се, царице моя – рече Шара, когато останахме сами. – Небт каза, че често се случвало някоя от новите фаворитки да се разболее, а всъщност е била отровена, и да пометне детето си преждевременно.
— Е, при мен няма такава опасност – отвърнах. Но въпреки думите си още преди време бях поискала специален човек да опитва храната ми преди мен.
Сега трябваше да реша какво да правя. Бях действала прибързано... неразумно. Бях умна, но недостатъчно.
Можех да се помиря със Соломон. Но не мислех, че ще се насиля да изкача отново стъпалата към градината, ако тя все още бе отворена за мен. Нито пък бях убедена, че той щеше да ме приеме отново.
Можех да си тръгна. Но да го сторя сега и после да се разбере, че се бях провалила напълно след всичките ми обещания... Не можех да преглътна мисълта. Все още не, все още имаше време...
Нито можех да понеса да остана тук през месеците, които оставаха до зимата.
Но най-лошото бе друго: царят ми липсваше. Не, не царят, а мъжът, който държеше и боготвореше ръцете ми. Поетът, който молеше за историята за градината, за пастира и пастирката. Момчето, което ме извеждаше тайно от двореца. Душата, която се приближаваше все повече до моята и ме караше да отмятам плаща на царицата, за да разкрия пулсиращите вени на моята самота.
Да. Той бе моето огледало. А аз бях неговото.
Казах си, че мога да започна отначало, да го спечеля с историите и загадките, за които толкова жадуваше... но загадките ми се бяха изхабили вече, а и не можех да върна обратно изречените думи.
Или можех да приема неговите условия.
— Мисля, че изгубих – споделих с отчаяние с Шара. – Въпреки че той ми предложи всичко, което желаех. Предложи ми брак. И аз исках да приема.
Независимо от това, което му казах.
Прегърнах Шара през раменете и се запитах защо не й се бях доверила повече. Бях й направила лоша услуга, като си мислех, че я защитавам, оставяйки я да ме утешава в мълчанието ми.
— Трудно е да задържиш благосклонността на един цар – каза тя, странно притихнала.
— Не. Само да я задържиш, без да загубиш всичко друго – въздъхнах аз и се изправих.
Шара стоеше вцепенена и се взираше в ръцете си. Изведнъж дишането й премина в къси хлипове и тя притисна глава до ръба на близката масичка и се захлупи с ръце.
— Шара! Какво става? – попитах аз, хващайки я отново за раменете.
Никога не я бях виждала толкова притеснена по какъвто и да е държавен въпрос. Защо бе изгубила самообладание сега?
— Такива са задълженията на царете и цариците, това е всичко – придърпах я към себе си и се огледах за някоя слугиня, за да ни донесе вино. – Скоро ще се приберем у дома.