— Поне ти си избрала и си била избрана – вдигна длани и покри лицето си тя, а гласът й стана по-дрезгав и същевременно пронизителен. – И никога не си била давана като предмет.
Вече трепереше силно в ръцете ми.
— Шара, Шара! Какво те измъчва?
Дръпнах ръцете й встрани, но тя не отговори. Единствено очите й сякаш ми казваха нещо, умоляваха ме, взираха се в мен с някаква ужасяваща нужда. Това бе поглед на човек, който не може да говори, но иска някой да изрече думите от негово име – поглед на жена, която бе носила тайната си сама прекалено дълго време.
Нещо изплува в съзнанието ми, спомен отпреди години.
Нощта на тържеството, когато казах, че тя не трябва да бъде невидима, и я облякох в своя рокля. Не ме давай. И аз обещах да не го правя.
Избрана и недадена. Дадена на кого?
Всички онези дни в безлични дрехи. Омразата й към Хагарлат, която се подмазваше на баща ми и подкрепяше безплодните му духовни търсения... която винаги му угаждаше и дори му уреждаше наложници с идеята да го омилостиви и да си издейства някаква услуга. Хагарлат, която не трепваше дори когато съсипваше живота на хората, стига това да бе в нейна полза, която бе насочила – знаех това със сърцето си – погледа на перверзния си брат към мен.
— Нямаш предвид Садик...
Тя поклати глава. Имах чувството, че всеки миг ще изпадне в несвяст.
— Прости ми. Прости ми.
Ако не беше Садик, тогава заради кого ми искаше прошка? Единственият друг мъж в живота ми някога е бил баща ми.
Отпуснах ръце безпомощно.
Шара се плъзна от дивана и се свлече на пода в краката ми. Сграбчи подгъва на роклята ми и изхлипа ужасяващо. Стомахът ми се обърна и усетих, че ще повърна.
Моята млечна сестра...
Наложница на царя?
Никога не бях знаела или чувала имената на тези жени – нито в Сава, нито когато живях отвъд морето. Хагарлат бе прекалено горда, прекалено амбициозна, за да споделя благосклонността на царя с други жени, особено след предишната царица, майка ми, която изобщо не го бе правила. Но Шара не бе от жените, които щяха да се опитват да изпъкнат. И Хагарлат го знаеше.
— През цялото това време – прошепнах аз. – Защо не си ми казала?
— Как можех да ти кажа? – простена Шара, поемайки си дъх. – Всеки ден знаех – ще дойде часът, в който ще ме презреш. Всяка сутрин... се събуждам и се питам дали днес е денят и как ще понеса тайната още един час. Не ме мрази.... Билкис, сестро моя, царице моя обична! Не смеех да ти кажа – как можех да го сторя, след като знаех, че ще ме отпратиш завинаги?
Думите й ме накараха да се отърся от отвращението, което изпитвах.
Познавах това чувство. Познавах го много добре.
Колко дълго бяха пазила тайната за Садик, без да споделя с никого... чудейки се всяка нощ, докато лежах с Макар, дали той ще се отдръпне от мен, ако разбере. И през цялото време исках само да бъда разбрана – и обичана – безусловно.
И тогава сграбчих Шара яростно, макар миг по-рано да не знаех, че ще го сторя. Притиснах я към себе си и тя се свлече в прегръдката ми.
Бях ужасена, потресена от нещо, което не бях сигурна какво е, но ме бе завладяло напълно – омраза? Състрадание? Нуждата да я защитя срещу този мъж, мъртъв вече от години, и от миналото, което никога нямаше да бъде заличено, въпреки че тя трепереше в ръцете ми.
Шара също искаше да бъде опозната и разбрана.
Тя се мъчеше да диша, дробовете й отказваха да се отворят.
— Тя ме даде на него от омраза към теб. И аз – какво можех да сторя, освен да отнема живота си... но нямах смелостта да го направя!
Очите й се обърнаха и аз извиках слугините си на помощ, докато тя припадаше в ръцете ми.
Същата вечер стоях на терасата си, вслушвайки се в нощните звуци на града. Кучешки лай. Детски плач. Неколцина мъже пееха и се клатушкаха по улицата. Затворих очи и се опитах да си спомня градините на Сава преди напастта на скакалците. Досега трябваше да са се раззеленили отново, ако пролетните дъждове са били изобилни; нежните мимози сигурно бяха свели жълтите си цветове към земята. Над главата ми, високо в мастиленото небе, намаляващата луна висеше, вързана на невидими нишки.
Дали Шара бе отишла доброволно, запитах се аз? Дали малка частица от нея не се бе надявала да спечели благосклонността му, да се издигне над настоящото си положение – да си отмъсти някак на Хагарлат, да открадне нещо от нея заради самата себе си или като отмъщение за жестокостта й към мен? Дали баща ми е бил груб с нея, за да я превърне в сегашното свито създание – тя се опитваше, и то упорито, да изкупи вината си през всички тези години.