Искаше ми се да й задам много въпроси. По-късно. Утре. По време на пътуването ни към дома може би. Дори и само за да се опитам да я накарам да се помири със себе си.
Ако това изобщо бе възможно. Но както стоях на терасата си онази вечер, осъзнах, че отговорите на Шара няма да променят нищо.
Тя не беше мой враг. Тя не ми бе съперничка. Тя не беше мое притежание... за да я давам или вземам. И беше страдала заради предаността си към мен.
Когато се събуди, щях да я обградя с любовта си. Щях да залича лицето на Хагарлат – и дори това на баща ми – от съзнанието си и така щях да го изтрия и от нейните спомени.
Зад мен се чуха стъпки.
— Яфуш.
— Тук съм, принцесо.
Издишах шумно и уморено и усетих, че раменете ми са отпуснати и присвити в отчаяние.
— Мисля си... време е да се завърнем у дома – рекох аз. Не знаех какъв друг път да поема. Боговете трябва да постъпят така, както са решили.
— Това не е принцесата, която познавам – каза той. Вдигнах глава и го видях, застанал отстрани, взиращ се в звездите.
— Каква е принцесата, която познаваш?
— Тя е силна. Силна като мъж. И по-силна дори.
Поклатих глава.
— Не знам къде изчезна тази жена.
— Не мисля, че е изчезнала. Просто е забравила коя е.
Отпуснах глава на извитата облегалка на стола.
— Яфуш, какво желаеш най-много на този свят?
— Искам да видя лицето на Бог.
Усмихнах се съвсем леко.
— И кой бог искаш да видиш? Имам цяла лавица с богове, ето там. Мога да ти сваля някой от тях.
— Не мисля, че Бог е в тези фигурки, принцесо.
— Нито пък аз – казах аз. – Но не ми казвай сега, че всъщност вярваш в един-единствен бог.
— Мисля, че Бог трябва да има много лица.
— Едно за слънцето, друго – за луната.
— Да, мисля, че би трябвало да е така. И много други.
— И къде живее този бог?
— Мисля, че Бог е тук – посочи той към звездите. – И тук – потупа с ръка гърдите си. Колко красив ми се строи в този момент, когато лунната светлина огряваше тъмните извивки на лицето му. Погледнах към звездите.
Толкова си мъдър, мой Яфуш.
— Яфуш... защо са ти сторили това!
Никога не го бях питала.
— Има мъже, които правят тези неща.
Затворих очи.
— Бях момче. Семейството ми ме продаде на тези мъже.
Отворих уста, но не знаех какво да кажа.
— Съжалявам, Яфуш.
— А аз – не.
Как бе възможно човек, осакатен от собственото си семейство, да изрече подобно нещо?
Хванах дланта му, сплетох пръсти с неговите и после я повдигнах към устните си. Мислех си за онова, което бе казал Соломон – как се нараняваме взаимно и така разгневяваме неговия бог – бога, чийто образ и подобие осквернявахме, обиждайки по този начин самите себе си.
Да, помислих си аз. Сега разбирам. Толкова много болка, толкова наранени хора. Шара, Яфуш, самият Соломон. Запитах се каква ли е тази незнайна рана, която той се опитва да изцели с отварата на никога несекващия ламтеж за нови придобивки.
— Яфуш, искаш ли да се върнеш в Нубия?
За момент евнухът замълча.
— Не мисля, че ще поискам да отида там.
— Когато се върнем в Сава, ще бъдеш свободен – казах аз. Беше ми трудно да изрека тези думи. Болеше ме. Болеше ме, но същевременно бе толкова красиво.
— Аз вече съм, принцесо.
Взирах се в небето дълго, дълго след като той се бе прибрал вътре.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
След три дни му написах само следното:
Нека поговорим. Лице... в лице.
Но пратеникът се върна и каза, че царят не може да бъде обезпокояван, че е отишъл да посети египетската си жена.
Тази вечер отидох в савейския лагер с Шара и Яфуш, облечена в толкова проста одежда, че никой не би могъл да ме вземе за царицата, която бе минавала безброй пъти по тези улици преди.
В шатрата си най-накрая почувствах, че отново мога да дишам.
Може би в мен все още бе останала част от номадската жилка.
Тази вечер споделих скромното си ястие с Асм.
— Как прекарваш времето си в Йерусалим, приятелю? – поинтересувах се аз. Той бе променен, виждах това, но не можех да определя в какво отношение.
С мен също се бе случило нещо през последния ден.
Бях се провалила. Но въпреки провала усещах облекчението от голям товар, смъкнал се от раменете ми.
— Притеснен съм. Има нещо, което трябва да ти кажа.
— Какво?
Не мислех, че мога да понеса бремето на още една изповед.
— Срещнах се с жреците на Молох, Ашера, Баал и Хамос... както и с тези на израилтянския бог.
— И? Стигна ли до някоя нова мъдрост, която да споделиш с мен?
— Жреците от капищата се радват на твоето присъствие и на присъствието на бога, който е в твоя лагер. Но жреците на Йехова... те нямат търпение да си тръгнеш, царице моя.