— Има един мъж в къщата на царя. Важен мъж. Виждал съм следите на животните им редом с неговите. Този месец два пъти изчезва и се връща от север с работниците.
Намръщих се.
— Доведените да работят насила, по заповед на царя?
— Онези, които се оплакват много. Казват, че ги отделят от домовете им за месец, че царят не се грижи добре за тях. Но този мъж им обещава, че скоро всичко ще се промени. Че така е казал неговият цар и че той ще стане цар.
— На север и обратно – сигурен ли си?
Той ме погледна възмутено.
Върнах се в спомените си от изминалите дни, из лицата на придворните в Йерусалим, Гезер, Мегидо. Име, лице – млад мъж, с когото той се шегуваше. Обещаващият младеж, надзираващ строителите, с когото Соломон толкова се гордееше.
Иеровоам.
Върнах се бързо в двореца.
— Достави това съобщение единствено на царя, на никого другиго – наредих на управителя, притискайки свитъка в ръката му. Бях написала само: Иеровоам ще те предаде.
Минаха три дни. На четвъртия пратеник ми върна кратък отговор:
Ела в градината.
Тръгнах незабавно, като тичах толкова бързо по тесните стъпала, че Яфуш изостана зад мен.
Затворих вратата и се огледах. Когато не видях царя, влязох смело в покоите му. Доколкото знаех, можех да се натъкна на някоя от съпругите му – или по-лошо, да ги заваря двамата... заедно.
Но щом влязох, го видях – в средата на стаята. Косата му бе разрошена, дрехите – измачкани. Забелязах кана с вино и чаша на ръба на гравираната масичка.
— Иеровоам си тръгна – каза той, без да помръдне.
Знаех, че е привързан към младия мъж, но бях изненадана от силата на страданието му. И тогава разбрах: въпреки всичките си деца, Соломон бе обичал именно този като свой син.
— Моят пророк... е имал видение. Царството ми ще се разпадне. Моят пророк Ахия! Той обаче не дойде при мен, а отишъл при едно момче и му споделил виденията си как царството ми се разпада. Казал е на момчето, че ще бъде цар!
Размаха ръце и събори каната с вино на пода, разхвърчаха се алени пръски. После блъсна стола, след това и масата, завъртя се и се нахвърли с удари срещу стената, до която след миг се свлече.
Бързо прекосих стаята и го стиснах за раменете. Той ме погледна – поглед на полудял, озверял човек.
— Никое видение не е изсечено на камък, звездите не са неподвижни на небето. Ти си царят. Каквото и да донесе утрешният ден, днес ти си цар.
Той поклати глава. Очите му бяха хлътнали.
— Знаеш ли... – прошепна Соломон, – че ти ме съсипа?
Отдръпнах се от него. Не можеше да ме обвинява за делата на това момче, нали?!
— Ти ме съсипа – повтори той с отнесено изражение. – Казват, че царството ми ще се разпадне. Но аз няма да го позволя. Няма! Но въпреки това съм съсипан.
— Тогава ще си тръгна...
— Не! – Соломон ме стисна за раменете. – Не разбираш ли? Не мога да те пусна, въпреки че трябва да го сторя! Царството ми се разкъсва надве, пророкът го видя и аз не бива да го позволя! И все пак във всеки час от изминалите дни не исках нищо друго, освен ти да си до мен. Да ти се ядосам, да се посъветвам с теб. Да поплача в скута ти като малко момче. Не разбираш ли? Ти ме завладя! Мен, лъва на Юда*!
[*Според Тората еврейското племе на Юда, юдеите, са потомци на четвъртия син на Яков. Лъвът е техен символ (в християнската традиция така е наричан и Христос). – Б. пр.]
Треперех, сърцето ми умираше и оживяваше в гърдите ми с всеки удар – кораби, пристанища, Сава... всичко бе забравено.
Той хвана лицето ми между дланите си.
— Не мога да ям. Не мога да спя...
— Защото си бил постоянно зает с жените си – подхвърлих язвително. Но той не ми позволи да се отдръпна.
— Нима? Отидох да видя Ташер, но докато ядях на масата й, духът ми не беше там и тя ми се ядоса. Изпратих да повикат други от жените ми... Но не можех да говоря за разбитото си от Иеровоам сърце с тях. Ако сега го видя, на мига ще го убия! В очите на съпругите си аз съм единствено царят; не мога да плача в присъствието на съветниците или братята си... Бог ме дари с прозорливост. И я пръсках като злато. Но ти... ти я цениш и използваш умело, мъдро. Както би направил син, роден не в семейство на богаташ, а на бедняк, и спечелил сам своето богатство. Аз съм синът на богаташа. Но ти си тази, която получава даровете на боговете. Как е възможно това? Ти, която почиташ луната! А сега и ти ме напускаш. И аз ще ти дам всичко, което желаеш. И какво ще получа в замяна? Преследвах те, а ти продължаваш да криеш лицето си от мен. Спорих ожесточено с теб, а сега аз съм този, който загуби всичко.
— Няма да загубиш – прошепнах аз. – Ще спечелиш онова, което не можеш да получиш от съпруга, дадена като предмет според някакъв договор, от васал или от някого, който те нарича „цар“. Търсиш ме, защото аз не съм нито едно от тези неща. Разпитваше ме за любовта. Била съм обичана – красиво, страстно, безкористно. Но какво е любовта за този, който иска повече от всичко друго... да бъде опознат и разбран?