Когато градинарят изнесъл надписа, багрите почнали да се подиграват на саждената багра.
— Сбогом! — й казвали те. — Върви да плашиш занапред кукумявките и прилепите.
Вратата се затворила и черната багра се простила завинаги с хубавата работилница и с всичко, що имало в нея. Градинарят заковал надписа на един висок стълб, до стената над пътя, тъй че да се вижда отвсякъде.
Първата нощ, която прекарала саждената багра отвън, била дъждовита, бурна, студена. Черната багра, която никога преди това не била излизала от калаената тръбичка, страдала ужасно. И не само през нощта. На сутринта, когато я огряло слънцето, тя си казала:
— Загивам! Тук и ще си умра. Ще вися над пътя, додето се обърна на прах.
Тя погледнала около себе си — да види къде се намира. Нищо утешително не видяла. От двете страни се издигала гъста стена от листа. Тъй се струвало поне на саждите, които не виждали стъблата на дърветата. Долу расла трева и бурени. А нататък се простирал път — глинест, разкалян, много дълъг.
Минал един селянин. Като погледнал пресния надпис, избърборил няколко лоши думи. И нему като на много други се искало да бие лов в чужди имот, а сега вече това било невъзможно. После по дъската с надписа пропълзял охлюв, а след него — червей. Един кълвач ударил червея с кълвуна си и го налапал.
Саждената багра гледала всичко това и не можела да каже нищо. Но ето че дошли три-четири момчета и почнали да замерят надписа с камъни и да говорят неприлични думи за оногова, който го е поставил там. А после завалял отново дъжд.
С горчивина си спомняла саждената багра за топлата и удобна работилница, дето било винаги светло. Тъкмо по това време другите тръбички с багри се нареждали в кутията, очаквайки да ги вземе живописецът.
— Еееех, да можех да се върна там! — въздишала черната багра. След пладне небето се изяснило съвсем, Саждената черна почнала да се заглежда в сочната зеленина на дърветата, измокрена от дъжда. По листата блестели едри капки. А между тях се синеело ясно небе. Надошли отнякъде и птички. Накацали по клоните, по тревата и запели.
— Чик-чиририк! Чик-чиририк! — чуруликали те. — Колко ни е весело! Най-после вече никой не ще посмее да ни слага примки, нито да стреля по нас. Лошите деца не ще могат да идват да ни развалят гнездата.
На саждената черна се харесало птичето пение. И тя запитала една птичка, която кацнала на съседната клонка и се навела да пие от капките:
— Защо се радвате толкова?
— Нима не знаеш? — рекла птичката. — Ти си причина за нашата радост.
— Аз ли? — запитала нерешително черната багра, на която се сторило, че се подиграват с нея.
— Ти, ти — обадил се един славей. — Оня човек, който мина преди малко, би ни застрелял, ако не беше ти. Ние ще ти пеем постоянно. Ще ти благодарим, че ни спаси живота.
Саждената багра била толкова трогната от тия думи, че нямала сила да каже дума. Тя не разбирала ясно как е могла да спаси живота на толкова птички, но разбрала, че господарят й е знаел що прави. Нищо от това, че тя няма да блести на някоя картина, закачена в дворец. Затова пък ще принася полза на тия малки хубави птичета и ще им пази живота. Що от това, че хората ще я оскърбяват и децата ще я замерят с камъни? Стига й, че птичките я обичат.
И те я наистина обичали. Денем й пеели едни, а нощем — други. А тя блестяла на слънцето и се радвала.