— Блей?
— Съжалявам, какво?
Сакстън се показа, напълно облечен с костюм от три части на Ралф Лорън.
— Казах, че ще се видим на Последното хранене.
— О. Толкова ли е късно?
— Да.
Очевидно се бяха чукали цял ден и пропуснали първото хранене, което реално се случваше отдавна вече…
Мили Боже! Той дори не можеше да мисли за събитията от изминалата седмица. Не можеше дори да опише мислено как се чувстваше за единственото нещо, за което никога не се беше тревожил, че ще се случи… точно пред очите му.
А мислеше, че да бъде отхвърлен от Куин е гадно.
А да го види как се обвързва с млада жена…
По дяволите, трябваше да каже нещо в отговор на любовника си.
— Да. Да, разбира се. Ще се видим.
След кратко колебание Сакстън го доближи и целуна по устните.
— Тази вечер не си в кондиция, а?
Блей кимна, като държеше цигарата далеч от красивите дрехи на Сакстън, за да не ги изгори.
— Мислех да прочета Ню Йоркър и може би да подхвана „От терасата“.
Сакстън се усмихна, очевидно оценяваше и двете доста добре.
— Завиждам ти много. Когато свърша, ще си открадна време да отпочина.
— Може да отидем някъде.
— Може.
Напрегнатото изражение върху красивото лице бе чувствително и тъжно.
Защото Сакстън знаеше, че нямаше да отидат никъде.
И не защото ол-инклузив в четиризвездния Сандъл беше така не на място в тяхното бъдеще.
— Грижи се за себе си — каза Сакстън, като върховете на пръстите му докоснаха бузата на Блей. Блей притисна ръката му в отговор.
— Ти също.
Момент по-късно вратата се отвори и затвори… и той остана сам. Като седеше на разхвърляното легло, в тишината, която изглежда щеше да го смаже от всички страни, той изпуши цигарата до филтъра, смачка я в пепелника и запали нова.
Затвори очи и се опита да си представи стоновете на наслада, как Сакстън се извива пред него, усещането на допир.
Не можа.
И в това се състоеше проблемът, нали…
— Нека изясним това, — Ви заговори провлачено от другата страна на телефонната връзка. — Изгубил си Хамъра си?
На Куин му се искаше да блъсне главата си във витрината.
— Да. Точно така. А сега, моля те, можеш ли да…
— Как изгуби автомобил, тежащ почти четири тона?
— Не е важно…
— Е, всъщност, мисля, че е, ако искаш да го проследя по GPS системата и да ти кажа къде е проклетото нещо, а ти за това се и обаждаш, нали? Или просто си искал да се изповядаш — без детайли — за доброто на душата си?
Куин стисна телефона.
— Оставихключоветевътре.
— Би ли повторил? Не те чух.
Глупости.
— Оставих ключовете вътре.
— Много тъпо от твоя страна, синко.
Не думай.
— Ще ми помогнеш ли да…
— Току-що ти пратих координатите. И още нещо — за когато откриеш возилото си.
— Да?
— Провери дали са преместили седалката напред — знаеш, за по-голямо удобство и такива глупости. Защото сигурно не са бързали, нали са имали ключовете. — Звукът от смеха на Вишъс бе като удар в топките с броня от кола. — Слушай, трябва да тръгвам. Нужни ми са две ръце, за да се държа за стомаха, докато се смея. Доскоро.
Разговорът прекъсна и на Куин му трябваше момент да превъзмогне желанието си да метне телефона.
Да, понеже да загуби и него със сигурност щеше да помогне в ситуацията.
Влезе в акаунта си в Хотмейл и се зачуди колко дълго му оставаше на този, който бе свил колата му.
— Движи се на запад. — Наклони телефона така, че Джон да вижда. — Да вървим.
Докато се дематериализираше, Куин едва осъзнаваше, че нивото на гнева му не бе пропорционално на проблема: когато молекулите му се разпръснаха, той бе като фитил на динамит, чакащ някой да пусне искра върху му — и не само защото бе задник или задето колата му бе открадната, или поради факта, че изглеждаше като идиот в очите на брата, когото най-много уважаваше в Братството.
Имаше още толкова други глупости.
Прие форма върху черния път и провери телефона си отново, докато чакаше Джон да се появи. Когато боецът се показа, Куин провери координатите отново и двамата се дематериализираха по на запад, приближаваха се малко по малко… докато Куин не се материализира на точното място върху покрития с лед асфалт, където бе скапаният му Хамър.