На сто метра пред него.
Който и да беше кучият син зад волана, караше със сто километра в час в снега и се отправяше към един завой. Какъв глу…
Е, да ги нарече „глупави“ беше точно нещото, което нямаше право да казва тази вечер.
— Нека стрелям по гумите — изписа Джон, сякаш знаеше, че пистолет в ръката на Куин не е най-добрата идея.
Ала преди Джон да извади и да се прицели със своя 40-милиметров, Куин се дематериализира… точно върху капака на джипа.
Наклони лице на предното стъкло, задникът му се носеше и го вееше вятър точно като някое насекомо на стъкло. После дойде моментът за: „Хеееей, мацки, как я карате?“
Благодарение на осветлението на арматурното табло, видя ужаса по лицата на двете момчета, седящи на предните седалки… и блестящата му идея застана на второ място в глупостите за вечерта.
Вместо да спре, водачът на автомобила завъртя волана, сякаш се опитваше да избегне приземилия се на капака Куин. Маневрата изхвърли воина, тялото му отлетя в пространството, докато той се опитваше да задържи поглед върху колата.
Изглежда той беше късметлията.
Хамърите бяха проектирани така, че аеродинамиката и аварийната спирачка да не са силните му страни, законите на физиката се намесиха и преобърнаха цялата купчина метал. Точно в този момент и въпреки снежната покривка, металът се срещна с асфалта и нощта се разцепи от силния стържещ звук…
Звукът от сблъсъка на Хамъра с нещо с размерите на къща сложи край на пищящото стържене. Куин обаче не обърна особено внимание на катастрофата, понеже той също се приземи на пътя, усети удар в рамото и бедрото, а тялото му издаде звук, подобен на този от автомобила и настилката…
ТРЯС!
Инерцията на тялото му бе прекъсната, нещо го хвана здраво за главата…
Последва невероятно светлинно шоу, сякаш някой бе запалил фойерверки точно пред очите му. Както му се случваше и на Туити във филмчето, малки звезди заблещукаха навсякъде в погледа му, а болката се просмукваше във всяка част от тялото му.
Като се отблъсна от това, което бе най-близо до него — не бе сигурен дали беше земята или някакво дърво, или пък големият Дядо Коледа в малкия си червен костюм, Куин легна по гръб. Като се просна, студът се просмука до главата му и му помогна малко да се освести.
Имаше намерение да се изправи. Да провери Хамъра. Да пречука двамата нещастници, които се бяха възползвали от моментната му глупост. Но това бяха само фантазии на мозъка му. Тялото му контролираше нещата сега и нямаше намерение да ходи никъде.
Като лежеше възможно най-неподвижно, издишаше замръзнали облаци пара, времето сякаш се забави и започна да се променя. За миг Куин се обърка какво го бе докарало в това състояние на пътя. Дали беше катастрофата, която беше предизвикал?
Или… Пазителите на честта от преди нападението?
Дали като лежеше по гръб беше спомен от миналото или нещо, което действително се случваше?
Добрата новина бе, че разграничаването на реалността даде на мозъка му нещо друго за правене, различно от това да продължава да се опитва да измисли нещо за изправянето на крака. Лошата бе, че спомените от онази нощ, когато семейството му се бе отрекло от него, бяха далеч по-лоши от всяка физическа болка, която изпитваше в момента.
По дяволите, всичко бе така ясно — догенът му носеше документите и му искаше кръв за ритуалното пречистване. Как си мята сака през рамо и напуска къщата за последен път. Пътят, простиращ се пред него, празен и тъмен…
Пътят, осъзна той. Пътят от онази вечер бе този, по който вървеше. Или по-точно, на който лежеше… Все едно. Когато бе напуснал дома на родителите си, Куин бе решил да отиде на запад, където имало корави мъжаги, точно като него. Вместо това четирима мъже с качулки и дълги роби го бяха хванали и пребили до смърт — буквално… Намираше се пред вратите на Небитието и там, на границата, бе съзрял бъдеще, в което не беше вярвал… докато не се случи. Случваше се — точно сега. С Лейла….
О…. я виж ти, Джон му говореше.
Точно пред очите му, ръцете на приятеля му се движеха живо, така да се каже, и Куин имаше намерение да отговори по някакъв начин…