— Това реално ли е? — промърмори той.
За миг Джон се слиса.
Трябва да е действително, помисли си Куин. Защото Пазителите на честта бяха дошли при него през лятото, а въздухът, който вдишваше, беше студен.
Джон образува с устни и изписа:
— Добре ли си?
Като зарови ръка в покрилия земята сняг, Куин натисна колкото можа. Когато не се повдигна повече от няколко сантиметра, остави нещата да говорят сами за себе си… и просто припадна.
*Италианска марка за луксозни обувки, създадена през 1928 г. във Флоренция от Салвадор Ферагамо
**Фирма за мъжки и дамски обувки, създадена през 1996 г.
Глава 3
Звукът от смъркането на кокаин накара мъжа от другата страна на вратата да затегне хватката около ножа си.
Шибаняк. Какъв шибаняк.
Първото правило на всеки успешен дилър беше никога да не употребяваш. Наркоманите, които ти правят бизнеса, употребяват. Посредниците, от които имаш нужда за сделките, употребяват. Кучките, които ти трябват от улицата, употребяват.
Шефът не употребява. Никога.
Логиката беше предостатъчно ясна, беше направо фундаментална и не беше по-различно от, да речем, отиването в казино, голямо 180 милиона квадратни километра, с толкова храна в наличност, способна да изхрани малка държава, и покрито навсякъде със златни повърхности, и след това посещение да се чудиш къде си си изхарчил всичките пари. Ако да се друсаш беше толкова брутално яка идея, защо хората така често умираха от тази тъпотия, унищожаваха си животите заради това, влизаха в затвора заради наркотици?
Тъпак.
Мъжът натисна бравата и бутна вратата. Естествено, тя не беше заключена и докато влизаше в мизерната стая, миризмата на бебешка пудра щеше да го задуши, ако не беше свикнал да я усеща даже върху себе си.
Тази досадна щипеща носа миризма беше единственото, което не му харесваше в промяната. Всичко останало — силата, дългият живот, свободата — страшно му допадаха. Но по дяволите миризмата.
Колкото и парфюм да използваше, пак не можеше да се отърве от нея.
И да, липсваше му да може да прави секс.
Като изключим това, Обществото на лесърите беше билетът му за господство.
Смъркането спря и водачът на лесърите вдигна глава от списанието „Пийпъл“, върху което си чертаеше линиите. Изпод останалия кокаин се виждаше някакъв пич, Чанинг Тейтъм, който гледаше към обектива доста секси.
— Ей! Какво правиш тук?
Докато малките му кръгли и изпъкнали очи се опитваха да фокусират, „шефът“ изглеждаше така, сякаш е духал на напудрена поничка.
— Имам нещо за теб.
— Още? Боже, как разбра? Имам само още 2 грама и …
Конърс, още известен като Си-Райдър, се придвижи бързо три крачки напред, протегна широко ръка и завъртя ножа в голям кръг, който се вряза в главата на водача на лесърите. Стоманеното острие се заби дълбоко, разрязвайки по-крехката част от слепоочието, пробождайки набраздената сива тъкан.
Водачът на лесърите получи гърч — може би не заради раната… а по-скоро защото надбъбречната му жлеза беше изпомпила милиони кубични сантиметри от боклук в кръвта му и сега това не се смесваше добре с кокаина. Докато малкото нищожество падна от стола и се свлече на пода, ножът остана в ръката на Конърс, вече вън от черепа, острието беше оцапано с черна кръв.
Конърс срещна шокирания поглед на вече бившия му началник и се почувства наистина добре от повишаването, което го очакваше. Самият Омега беше дошъл при него и му беше предложил работата, без съмнение осъзнавайки, както всички останали, че пънкар не беше точно онзи, който искаш да е начело на някоя организация, по-сериозна от отбор по покер. Да, вярно, че беше доста полезен в създаването на тези рангове. Но количеството не е качество и не бяха нужни нито армията, нито флотът, нито въздушните сили или пък пехотинците, за да се види, че Обществото на лесърите преливаше от разюздани, страдащи от синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивността тийнейджъри.
Беше трудно да свършиш каквито и да било задачи с този тип подчинени — освен ако някой наистина добър професионалист не е начело на целия скапан цирк.
Което беше точно причината Омега да беше задействал нещата по този начин.