Блей тъкмо оглеждаше колите и докато осъзнае коя е липсващата, Тор каза:
— Отнася се за Куин и Джон.
Блей затвори очи за секунда.
— Какво е станало?
— Не разбрах всичко. Джон се обадил на Вишъс и казал, че имат нужда от спешна помощ. — Братът се огледа. — И ти и аз сме единствените на разположение.
Блей посегна към дръжката на вратата, готов да отвори и да се изпари на мига.
— Къде са…
— Успокой се, синко. Знаеш правилата. Никой от нас не бива да е сам навън, така че сядай на мястото си или се заклевам, че ще наруша собствените си правила.
Блей удари вратата с юмрук толкова силно, че болката проясни съзнанието му за момент. Проклета шайка копелета, дяволите да ги вземат — и факта, че правилата имаха смисъл, го вбесяваше още повече. Кор и момчетата му бяха доказали, че са потайни, агресивни и лишени от морал — определено не бяха типа противник, който би искал да срещнеш, когато си съвсем сам. И въпреки това. Блей извади телефона си с намерение да пише на Джон — но се спря, защото се опасяваше, че може да разсее момчетата, докато се опитва да получи по-подробна информация.
— Има ли някой наблизо, който да им се притече на помощ?
— Ви се обади на другите. В центъра се водят много битки и никой не може да се измъкне, за да им помогне.
— Проклятие.
— Ще карам възможно най-бързо, синко.
За да не изглежда като пълен грубиян, Блей кимна в отговор.
— Колко далече са?
— На 15–20 минути от тук. Малко след предградията.
Мамка му.
Загледан през прозореца в падащия сняг, той си повтаряше, че щом Джон е успял да прати съобщение, значи са живи, а и човека беше поискал влекач, а не линейка. Предполагаше, че са спукали гума или предното им стъкло се е счупило, и пътя до тях нямаше да стане по-къс, ако изпаднеше в истерия, нито пък щеше да направи положението по-малко драматично или щеше да промени изхода от ситуацията.
— Съжалявам, ако се държа като задник, — измърмори Блей, когато братът излезе на магистралата.
— Няма нужда да се извиняваш, че се притесняваш за момчетата.
Човече, Тор се държеше супер яко.
Тъй като бе късно през нощта, по северния път почти не се мяркаха коли, а малкото, които срещнаха, се движеха с бясна скорост като прилепи, управлявани от изтощените шофьори. Камионът не остана задълго на четири лентовия път. След около осем мили отбиха на изход, който минаваше покрай северната част на центъра на Колдуел, и водеше към еснафския квартал с огромните имения и мерцедеси, които бяха далеч от малките ранчо и старите мазди.
— Какво по дяволите са решили да търсят тук? — попита Блей.
— Проучваха докладите.
— За лесърите?
— Да.
Блей само поклати глава, докато минаваха покрай каменните стени, дебели и високи като футболни защитници, и през изящните, фантастични порти от ковано желязо, затворени за външни лица.
Изведнъж си пое дълбоко дъх и се успокои. Аристократите, които се връщаха в града, бяха наплашени и виждаха намесата на лесъри във всичко — което съвсем не означаваше, че убийците се появяваха изневиделица зад някоя градинска статуя или се криеха в мазетата.
Едва ли ги бяха потърсили, защото са попаднали в ситуация на живот и смърт. Със сигурност бяха закъсали с колата. Блей разтри лицето си и с неистови усилия изключи вътрешния си паник бутон. И остана така, докато не се озоваха извън града на мястото на инцидента.
Тъкмо завиваха, когато забелязаха червените светлини на фаровете встрани от пътя — като че ли светеха с главата надолу. Закъсали с колата другия път. Блей изскочи от колата още преди Тор да успее да отбие, и се дематериализира точно пред Хамъра.
— О, Господи, не — изстена той, когато забеляза пукнатините, вероятно оставени от двете глави, разбили се в предното стъкло.
Като се препъваше в снега, той се доближи до мястото на шофьора. Наоколо се носеше сладкия аромат на изтичаща газ, а дима от горящия двигател влизаше в очите му и той замига…
Пронизителното свирене се чу някъде отляво. Блей се завъртя и огледа покритата със сняг земя… само за да открие двете тромави фигури на около двадесет метра, свити до дънера на едно дърво почти с размера на дървото, на което висеше Хамъра. Блей хукна напред през преспите сняг и падна на колене. Куин беше проснат на земята, дългите му крака стърчаха настрани, а главата му лежеше в скута на Джон. Мъжът само го гледаше с разноцветните си очи без да помръдва и да говори.