— Парализиран ли е? — настойчиво попита Блей, без да откъсва поглед от Джон.
— Струва ми се, че не, — отвърна сухо Куин.
— Мисля, че има сътресение, — обясни със знаци Джон.
— Нямам…
— Излетя от колата и се удари в дървото…
— По-скоро го пропуснах…
— И оттогава го придържам.
— И ме вбесяваш.
— Как сте, момчета? — попита Тор, твърдия лед хрущеше и се чупеше под ботушите му. — Има ли ранени?
Куин се освободи от прегръдката на Джон и се надигна.
— Не, всички сме просто…
В същия момент изгуби равновесие и се залюля толкова силно, че се наложи Тор да го хване.
— Изчакай в камиона, — нареди ядосано братът.
— Майната ти…
Тор го придърпа силно и двамата се озоваха лице в лице.
— Извинявай, синко. Какво каза? Струва ми се, че ми тегли една, а?
Сега се подредиха. Блей знаеше много добре, че Куин отстъпваше само понякога; казаното от него, обаче, както и братът, когото много уважаваше и който беше готов да довърши започнатото от високия заснежен бор, го накараха да се извини. Куин погледна към съсипания джип.
— Съжалявам. Имахме тежка нощ. И за секунда се главозамаях. Добре съм.
В типичен за него стил, копелето се измъкна и тръгна право към димящата купчина метал, доскоро съвсем здрава кола, напълно забравил за нараняванията си. Останалите стояха със зяпнали усти.
Блей се изправи и се опита да насочи цялото си внимание към Джон.
— Какво се случи?
Слава богу че съществуваше езика на знаците, защото така имаше към какво да гледа, и за щастие Джон надълго и нашироко обясни всичко с подробности. Когато приказките приключиха, Блей само гледаше втренчено към приятеля си. Не му се вярваше да бяха си измислили цялата случка. Във всеки случай не биха го причинили на най-близките си.
Тормент избухна в смях.
— Май е забъркал хипер помия, това ли ми казваш?
— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите?
Тор вдигна рамене и тръгна по дирите в снега, оставени от Куин, като сочеше с ръка мястото на катастрофата.
— Това тук символизира определението „хипер помия” — твоето момче е забравило да извади ключовете от контакта.
„Не е моето момче”, измърмори на себе си Блей. Никога не е бил. Никога няма да бъде. Изпита болка, много по-силна от физическата, но както обикновено, не сподели с никого.
Встрани от светлините на фаровете, Блей забави крачка и се загледа в Куин, който бавно приклекна до шофьорската врата и тихо изруга.
— Пълна каша.
Тор огледа седалката до шофьора.
— О, гледай ти, и този е размазан.
— Май са мъртви.
— Не думай. Как разбра? ‘Щото изобщо не мърдат или ‘щото на пича от моята страна лицето му липсва?
Куин се изправи и погледна шасито.
— Трябва да я обърнем и да я издърпаме.
— А пък аз си помислих, че ще си печем бонбони, — отвърна Тор. — Джон, Блей, елате насам.
Четиримата застанаха рамо до рамо между гумите и забиха здраво крака в снега. Четири чифта ръце се опряха в купето; четири тела се приведоха в готовност; четирима мъже напрегнаха рамене. Тор започна да отброява:
— На три. Едно, две, три…
Хамърът имаше тежка нощ, но сега, благодарение на общите усилия, изскърца толкова силно, че един бухал от другата страна на пътя се обади в отговор, а два подплашени елена буквално прелетяха през гората.
Не само джипът псуваше късмета си. Всички се държаха като Джордж Карлин, притиснати от огромната тежест, докато се опитваха да откъснат купчината желязо от гравитацията, която я натискаше надолу. Обаче законите на физиката обичаха да се налагат, затова когато тялото на Блей се изпъна и мускулите му се бяха обтегнали до краен предел, той извърна глава и се опита да захване по-удобно…
Оказа се, че стои точно до Куин. Погледът на Куин беше фокусиран право напред, под вдигнатите устни се бяха оголили зъбите му, и зверското му изражение беше резултат от силното физическо напрягане…