Опитвайки се да изглежда още по-равнодушен, скръсти ръце пред гърдите си, но трябваше да ги отпусне отново, тъй като натъртеното му рамо се обади.
— Урокът е научен, — каза, за да започне разговор.
Тор измърмори нещо, но проклет да бе, ако го е чул. И проклет да бъде, ако можеше да види нещо друго освен Блей. Не и за миг. А за един удар на сърцето. Докато се взираше през бляскавия сняг, се зачуди как може някой, за когото знаеш абсолютно всичко, който живееше надолу по коридора, който се хранеше с теб и работеше с теб, и спеше по същото време, по което и ти… може да се превърне в непознат.
Обаче, както обикновено, ставаше въпрос за емоционалната дистанция, не за тъпотията, че се намират под един общ покрив. Работата беше там, че Куин се чувстваше така, сякаш желаеше да обясни някои неща. За съжаление, и за разлика от братовчед му курвата, той не беше надарен с думи, и сложните неща в средата на гърдите му правеха мълчанието му по-лошо.
След едно последно усилие, Хамърът излезе от дупката в земята и Блей започна да развива веригата от шасито.
— О'кей, вие тримата ще отнесете този боклук обратно, — каза Тор, докато снежинките отново започнаха да падат.
Блей замръзна и погледна към брата.
— Тръгваме по двойки. Значи ще трябва да си тръгна с теб.
Сякаш беше повече от готов да изхвърчи.
— Ти погледна ли какво имаме тук? Затрудняваща ни купчина боклуци с двама мъртъвци в нея. Да не мислиш, че това е някаква игричка?
— Те могат да се справят, — отвърна Блей задъхано. — И двамата са корави.
— А с теб са дори още по-силни. Аз ще се дематериализирам вкъщи.
В разтеглилата се тишина, която последва, начинът, по който Блей се изправи, беше еквивалентен на среден пръст. Не за брата, разбира се.
Куин отлично знаеше за кого е.
Нещата започнаха да се движат бързо след това, джипът вече беше подсигурен, Тор отпътува, Джон се намести зад задната гума на платформата. Междувременно Куин заобиколи откъм пасажерската страна на автомобила, непохватно отвори вратата и застана встрани, чакайки.
"Като същински джентълмен", предположи той.
Блей се доближи, крачеше наперено през снега. Лицето му беше като пейзажа — студено, умълчано и неприветливо.
— След теб, — промърмори, като извади кутия цигари и елегантна златна запалка.
Куин наклони главата си за кратко кимване, вмъкна се вътре, плъзгайки се върху широката седалка, докато рамото му не се отърка в това на Джон. Блей влезе последен, затръшна вратата и свали прозореца, като изкара запалената цигара — пирона в ковчега му, — за да не мирише прекалено. Двигателят беше главният говорещ през останалите десетина километра.
Седейки между двамата, за които се предполагаше, че бяха неговите най-добри приятели, Куин се втренчи в предното стъкло и броеше секундите между прекъсванията на мърдащите се чистачки — три, две… едно… нагоре-надолу. И… три, две… едно, нагоре-надолу. Едва имаше сняг, който да оправдава усилията на чистачките…
— Съжалявам, — изтърси.
Тишина. Като се изключи ръмженето на двигателя пред тях и тракането на веригата отзад от време на време, когато имаше неравности.
Куин хвърли поглед, и ти да видиш, Блей изглеждаше така сякаш сдъвкваше метал.
— На мен ли говориш? — отговори грубо мъжът.
— Аха. На теб.
— Няма за какво да се извиняваш. — Блей изгаси цигарата си в пепелника отпред. И запали нова. — Ако обичаш, ще престанеш ли да ме зяпаш.
— Аз просто… — Куин прекара ръка през косата си и я опъна назад. — Не знам… Аз… Не знам какво да кажа за Лейла…
Главата на Блей рязко се извърна.
— Какво правиш с живота си няма нищо общо с мен…
— Това не е вярно, — отвърна Куин тихо. — Аз…
— Нима?
— Блей, слушай, Лейла и аз…
— Какво те кара да мислиш, че искам да чуя и една дума за теб и нея?
— Помислих си, че може да имаш нужда от… не знам, обяснение или нещо такова.
За момент Блей просто се втренчи в него.
— И защо точно смяташ, че имам нужда от "обяснение"?
— Защото… Помислих, че може да го намериш за… разстройващо, например. Или нещо такова.
— И защо?
Куин не можеше да повярва, че той искаше да го каже на глас. Още по-малко пред някой друг, дори Джон.