Какво ли беше да бъдеш желан от токаво създание? Да си в свещените й прегръдки като нейн скъп мъж…
Точно в този момент реалността за нейната бременност го приземи обратно. Ала поне беше прекалено късно. Дори след като сърцето му се успокои и гърдите му започнаха да го болят от знанието, че беше приела друг, тялото му продължаваше действията си, краят беше нескончаем като…
Оргазмът, който премина през него, го накара да изкрещи — и слава на съдбата, че имаше възглавницата, която да омекоти това: точно в този момент долу чу как първите от войните му влизаха в къщата, ударите от кубинки по пода не можеха да се сгрешат, би ги познал навсякъде.
Последиците от свършването му бяха злощастни на прекалено много степени. Беше се обърнал на раненото си рамо; беше свършил върху цялата си ръка, както и върху чаршафите; а образът на красотата беше изчезнал от главата му, жестоката реалност бе всичко, което му бе останало.
Болката вътре в него беше сурова, като прясна рана.
Но поне никой нямаше да разбере за нея така или иначе.
Все пак той беше преди всичко войник.
Глава 66
— Да, разбира се, че можеш да го видиш. Много е изморен, но е в съзнание.
Докато доктор Джейн се усмихваше на Куин, той повдигна кожените си панталони и загащи впитата тениска. Малко заглади косата си, обаче опита да задържи ръцете си отстрани, въпреки че дланите го сърбяха да се занимават с нещо.
— И той ще се оправи?
Докторката кимна, докато отвързваше хирургическата маска, която имаше пред себе си.
— Премахнахме вампирския му еквивалент на човешкия далак и спряхме вътрешното кървене. Освен това го прегледахме обстойно. Най-близкото, до което успяхме да достигнем, е, че е в някакво състояние на нещо като кома, кръвта на Омега някак го задържа в това състояние, въпреки травмите. Ако е бил оставен, съм почти сигурна, че е щял да умре.
Проклятие, което да докара чудо, помисли си Куин.
— И не е заразен?
Джейн сви рамене.
— Кръвта му е червена и никой не усеща нещо от Омега у него — просто е било случай на опасна близост.
— Добре. Добре, — Куин погледна към вратата. — Хубаво.
Време е да влезеш, каза на себе си. Хайде…
Очите му срещнаха тези на Блей. По време на четиричасовата операция, мъжът беше крачил напред-назад в коридора, с почивки на паркинга за цигари. Все пак винаги се връщаше обаче.
Боже, изглеждаше толкова мрачен.
Изглеждаше така откакто Ви беше дошъл и ги беше намерил… да.
Боже, какви времена бяха.
— Ще вляза, — каза той.
Всъщност не влезе в болничната стая преди Блей да кимне.
Като бутна вратата, първото, което усети, бе миризмата на антисептик, която свързваше със следвоенните травми. След това звукът от проскърцващото легло на колелца в центъра на стаята и звукът от писането на компютър на Елена.
— Ще ви оставя насаме, — каза тя с мил глас, докато се изправяше.
— Благодаря — отвърна тихо той.
След като вратата се затвори зад нея, Куин отново натика тениската си, макар че нямаше нужда.
— Лукас?
Очаквайки отговора на брат си, той се огледа наоколо. Остатъците от операцията — кървавите тампони, използваните инструменти, интубиращите предмети, всичко беше изчезнало — само това застинало тяло изпод белите чаршафи, както и банката кръв, която сякаш показваше часовете, които минаваха.
— Лукас?
Куин се приближи и се загледа надолу. Човече, обикновено нямаше проблеми с кръвното налягане, но когато погледна изпитото лице на брат си, нещата наоколо се завъртяха, усети замайване, от което осъзна колко висок беше всъщност — и от колко високо щеше да падне.
Очите на Лукас се отвориха.
Сиви. И двете бяха сиви преди, бяха такива и сега.
Куин се протегна зад себе си и придърпа малък стол. Докато сядаше, не знаеше какво да прави с ръцете си, с тези ръце… с гласа си. Не беше очаквал отново да види някого от семейството си. И то това беше преди нападенията, когато го бяха изгонили.
— Как си? — какъв тъп въпрос беше това.
— Той ме … остави…
Куин се приведе по-близо, но дявол да го вземе, този слаб пресипнал глас не можеше по-силно.