— Куин…
— Да?
— Съжалявам…
Куин поклати глава, въпреки че очите на Лукас бяха затворени.
— Не се тревожи за нищо. В безопасност си. Върна се. Всичко ще бъде наред.
Гърдите на брат му се надигнаха и спаднаха отново, сякаш беше облекчен, и Куин потри лице, но не се почувства добре от тези неща. Нито от състоянието на брат си, нито от завръщането му.
Не че искаше да е мъртъв. Измъчван. Замразен завинаги.
Но беше затворил вратата към всички неща, касаещи семейството. Беше ги заключил в килера на мислите си. Беше ги затворил завинаги, никога да не ги поглежда отново.
Какво обаче можеше да направи?
Животът се беше специализирал в подобни завъртания на триста и шестдесет градуса.
Лошото беше, че някак неизбежно приключваха така, че той да е в безизходица.
Когато Блей чу до себе си тихо изсвирване, той подскочи.
— О, здрасти, Джон.
Джон Матю помаха с ръка.
— Как е всичко?
Докато Блей свиваше рамене, си помисли, че може би ще е добра идея да стане от пода отново. Задникът му беше изтръпнал, което означаваше, че е време за още една обиколка.
Изсумтя, докато се изправяше, после се протегна.
— Предполагам е добре. Лукас беше буден след операцията, така че сега Куин е вътре.
Докато Блей обикаляше в кръг, Джон се подпря на стената. Беше със спортен екип, косата му все още бе мокра, а по врата му се виждаше следа от ухапване.
Блей извърна поглед. Отвори уста, за да каже нещо. И желанието му за разговор изчезна.
С периферното си зрение видя как Джон попита:
— Е, как са нещата със Сакстън?
— А, добре. Той е добре — на малка почивка.
— Работеше доста здраво.
— Да, така е, — надяваше се, че с това темата ще приключи, беше му странно да пази нещо в тайна от Джон. След Куин, той му беше най-близкият приятел — макар че и те се бяха отдалечили през последната година. — Но скоро ще се върне.
— Сигурно ти липсва. — Джон погледна настрани, сякаш знаеше, че насилва нещата.
Имаше смисъл. Блей винаги беше приключвал разговори за всичките си връзки, беше прехвърлял нещата на други теми.
— Да.
— А Куин как се справя? Не искам да досаждам, но…
Блей просто отново сви рамене.
— Вътре е от известно време. Мисля, че това е добър знак.
— И Лукас ще оживее?
— Времето ще покаже, но поне са го закърпили, — Блей извади кутията Дънхил и запали, издишвайки бавно. Когато настъпи просто странна тишина, той каза: — Слушай, извинявай, ако се държа странно.
Истината беше, че тази следа от ухапване му напомняше какво щеше да се наложи да му се случи и наистина нямаше нужда от това.
Гласът на Куин нахлу в главата му: Можем да бъдем заедно.
На какво, по дяволите, се беше съгласил?
— Напрегнат си, — изписа Джон, докато той зяпаше вратата.
— Всички сме напрегнати. Всичко е… напрегващо.
Блей се намръщи, усетил настроението на другия мъж.
— Ей, добре ли си?
След миг Джон започна:
— Случи ми се нещо много странно снощи. Рот ме повика в кабинета си и ми каза, че Куин вече не е мой аструкс нотрум. Имам предвид, това е добре, наред е — всъщност доста неща се улесняват. Но Куин никога нищо не ми е казвал и не знам дали не трябва да му кажа нещо? Също така не знаех, че това е възможно. Имам предвид, когато всичко започна, нещата бяха доста окончателни, нали разбираш? Просто се е отказал? Дали не е заради нещо с Лейла? Мислех, че няма да се обвържат.
Блей издиша с псувня, димът се изви над главата му.
— Нямам представа.
По дяволите, това нещо с обвързването трябваше да му хрумне и може би затова Куин се беше изгубил някъде, когато Ви се беше появил.
Дали сега Куин и Лейла щяха да се съберат, след като детето им беше добре…
Вратата се отвори широко и Куин излезе, изглеждаше сякаш го бяха ритали в главата.
— О, здрасти, Джон, какво става.
Докато двамата се потупваха, Куин извърна поглед, но продължи здрависването с Джон.